— Полър? — бутна ме Хенди. — Какво става, Полър? Защо ридаеш?
Известно време мигах и стоях зяпнал, без да мога да проговоря. После й разказах за видението, за боговете и че плачех от щастие. В този час на нощта на небето нямаше нито една луна и аз едва различавах лицето й, но чух как тя сдържа дъха си, сякаш бях казал нещо лошо, нещо, което я бе засегнало. Разтревожих се, но макар че бързо угасваше, видението все още ме владееше и аз бях изпълнен с неговата възвишена наслада. Разказвах й какво видях, но не бях в състояние да й опиша цялото великолепие. Хенди слушаше мълчаливо. И когато вече нямах какво да добавя, тя въздъхна:
— Колко ти завиждам, Полър.
— Завиждаш ми? Защо?
— Защото сънуваш толкова красиви сънища.
— Е, не всички са такива.
— Аз никога не съм сънувала такъв сън, Полър.
Тя трепереше, въпреки че нощта беше топла. Плъзнах ръка по раменете.
— Често ме е страх да заспя, защото моите сънища са ужасни.
— Недей, Хенди, недей.
Притиснах я към себе си. Нейната болка беше и моя, опиянението от съня ми се изличи окончателно и сега изпитвах само вина, че в желанието си да споделя радостта си, я бях натъжил. Не й казах нищо — знаех, че каквото и да й кажа, ще се почувства по-зле. Постепенно тя се отпусна, притисна се силно към мен и много нежно прошепна:
— Съжалявам, Полър. Разказвай ми още за видението.
— Не мога да си спомня повече.
— Но всичко беше красиво и прекрасно, нали?
— Да — не можех да я излъжа.
— Дори Отмъстителя?
— Дори и той, въпреки че видът му бе страшен, нямаше нищо общо с нашите представи за него. Макар и страшен, той бе красив. Там всички са богове — те създават всеобщата хармония.
Независимо, че видението бе избледняло, можех да й разказвам още, защото породените в мен чувства все още продължаваха да бушуват. Но аз се опасявах да не я нараня отново.
След малко тя заговори без да се обръща към мен, както често правеше.
— Да ти разкажа ли един стар сън?
— Да, разбира се, ако искаш.
— Добре. — Хенди спря сякаш събираше мислите си. И започна. — Беше много отдавна, бях още в Типкейн. Сънувах, че съм умряла. И знаеш ли какво беше смъртта, Полър? Лежах в кутия голяма колкото тялото ми. Съзнанието ми все още работеше: усещах всичко, можех да мисля, да чувствам, струваше ми се, че дишам, все още си бях Хенди. Съвсем същото като жива. Но аз бях в кутията и нямаше как да изляза от нея. Знаех, че за в бъдеще през цялото време ще бъда там, защото смъртта никога не свършва. Ще лежа завинаги, ще мисля, но няма да мога да се движа, дори няма да мога да се почеша, ако ме засърби, завинаги сред застоял и миризлив въздух, в потискаща тъмнина, която стяга гърдите ми като с ремък. В кутията — заловена сякаш в капан. Завинаги. Съвсем завинаги. Мислейки. Без да мога да спра да мисля. Ще си спомням, в съзнанието ми ще оживяват непрекъснато едни и същи неща и никога нещо ново, защото какво ново може да има, когато си затворен в една кутия в мрака? Казвах си, че когато въздухът свърши, ще се задуша, после осъзнах, че въздух ще има винаги; защото както се борех да си поема дъх и чувствах, че всеки момент ще умра, си спомних, че няма да мога да умра, защото вече бях умряла. Пищях, ала никой не ме чуваше.
Думите се лееха емоционално, тя бе започнала да трепери. Сложих ръка върху нейната.
— Почакай, Хенди, успокой се, поеми дъх.
Но тя не можеше да спре.
— Задушавах се от собствената си миризма. Давех се от нея. Пръстите на краката ми тръпнеха, гърбът ми беше вкочанен. Но кутията беше точно по тялото ми — нямаше накъде да помръдна. Дори с един пръст. Просто трябваше да лежа там, да лежа, да лежа. Сега и завинаги, без да мога да избягам, никога, с цялата вечност пред себе си, без нищо да се промени, Хенди в кутията завинаги, бореща се за всяка глътка въздух. В моя сън знаех, че така ще стане с мен когато умра и че така става с всички. Това означава да си мъртъв. Всеки лежи сам, в пълно съзнание, разбира какво се е случило с него, с приковано тяло и в съзнание, и мрази всичко това, без надежда за бягство, никога, до безкрайност. Времето в кутията е хиляди пъти по-дълго от времето, което си живял, милиони пъти, то никога не свършва, никога… никога… никога…