— Хенди! — аз я сграбчих, прегърнах я, притиснах устни върху нейните, за да спра ужасния поток от думи, а тя трепереше в ръцете ми като клонче, захванато от две скали и потопено в бърз и буен поток. Едва когато спря да трепери отдръпнах устни от нейните.
— Съжалявам — промърмори тя.
Избягваше погледа ми.
— Сигурно мислиш, че съм полудяла.
— Не. Това е само един сън.
— Сънувала съм го много пъти. Дузина. Хиляди пъти. Той все се връща. Винаги ме е страх да заспя, защото си мисля, че може пак да го сънувам.
— Сънува ли го на Коза Сааг?
— Два пъти.
Взирах се в тъмнината на звездното небе. Да сънуваш такъв сън тук, горе, в самия дом на боговете, какво може да означава това? Аз сънувах великолепие и блаженство, тя сънуваше смърт, която не беше смърт, а безкрайно изтезание.
Нейният сън ме ужаси. Не бях чувал нищо по-смразяващо, нищо по-мрачно. Не мислех много за смъртта, но винаги съм смятал, както повечето от нас, че смъртта е просто края на живота, тишина, завръщане на нашите останки към земята, откъдето сме дошли. Когато бяхме млади с Трайбън, понякога говорехме за това и мислехме еднакво: не остава никакво съзнание, както и не остава светлина след угасената свещ. Това е заличаване. Човешкият живот е от четири декади или няколко десетки повече, ако боговете са дали някому привилегията да живее двоен живот, после човек умира и това е всичко. Ала ужасните видения на Хенди, гибелната фантазия за безкрайни мъчения ме разтърсиха, както рядко нещо ме е разтърсвало. Лежах с часове и се страхувах, че ако заспя, ще сънувам съня на Хенди, а се боях. По някое време сънят ме надви, но не сънувах нищо, за което да си спомня на следващия ден. Когато се събудих, в мен не бе останал спомена за блаженото видение, а по-скоро кошмарната безутешност от описанията на Хенди.
Този ден се катерих като луд, спринтирах нагоре по стръмния склон на ливадата, там, където тя отстъпваше пред безплодната червена планина и продължих по скалата към седлото. Другите с усилие поддържаха темпото и скоро изостанаха. Стигнах до седлото и видях, че в далечината то се издига нагоре — следователно, следващото ниво на Коза Сааг ставаше достъпно за нас. Небесната магия на Мурмут — било тя измама или блъф — ни доведе на нужното място. Изчаках да ме настигнат. Спряхме и аз отворих последния мех вино от къщи. Той мина от ръка на ръка — за всеки имаше не повече от няколко капки. Вдигнах тост за Мурмут. Нека се наслаждава на славата си. Бяхме отново по пътя нагоре. Само това имаше значение.
— Мурмут! — крещяха всички. — Мурмут, Мурмут, Мурмут!
Той се хилеше самодоволно като глупак, какъвто всъщност беше. Но ние вървяхме по пътя нагоре. Боговете в двореца с кристални колони ни чакаха на Върха. Или поне така си мислих с надеждата да изтрия от съзнанието си другото видение на тъмнина, страх и безкрайност, изживени в кутия не по-голяма от едно тяло.
НАВЛЯЗОХМЕ в ново Кралство: навред оголена земя със зъбери от изпочупени скали, изваяни в безброй фантастични форми, пещери, набраздени шпилове и кули навсякъде. Небето бе безоблачно, наситено синьо — неестествено синьо, по-синьо отколкото някога бях виждал. Малки поточета тичаха в скалисти корита. В сравнение с острото и мразовито време по-долу, тук въздухът бе учудващо топъл и мек, но ние отдавна бяхме престанали с опитите да разберем ритъма и климата на Коза Сааг. Знаехме, че тук сме в друг свят.
Планината се издигна пред нас като поредица широки, равни стъпала. Изглеждаше достатъчно да стъпим на първото и просто да вървим нагоре, нагоре, нагоре, докато стигнем върха. Но аз предчувствах, че още щом стигнем първия от огромните каменни рафтове, ще открием, че не сме по-големи от зрънце пясък и изкачването няма да бъде никак лесно.
Наредих да спрем, за да си намерим храна и вода, защото по всичко личеше, че ни очаква суха и сурова страна. Докато другите събираха провизии, аз тръгнах малко напред, за да разузная и взех Трайбън с мен. Докато вървяхме, не говорех почти нищо, а на въпросите на Трайбън отговарях по възможно най-краткия начин.
— За човек с нова любовница, си в много мрачно настроение — констатира той.
— Да — съгласих се аз. — Така е.
— Случва се понякога. Получаваш нещо дълго желано и откриваш, че действителността никога не може да се сравни с…