— Не — озъбих му се аз. — Какво разбираш ти от тези неща? Нищо подобно!
— Е, добре — примири се Трайбън, — сбъркал съм. Моля да ме извиниш, Полър.
Той се умълча и ние продължихме да бродим така цялата сутрин — като двама непознати, поели по една и съща пътека. И двете слънца бяха на небето. В разредения въздух на тази висока страна, където нито един облак не ни заслоняваше, белият Екмелиос ни изгаряше със свирепа ярост, дори далечната червена сфера на Марилема сякаш сипеше горещина върху нас. Земята започна да се издига стръмно и както предполагах, колкото по нататък отивахме, теренът ставаше по-сух и по-прегорял. От първото ниво на стъпаловидната планина пред нас почувствах странно излъчване, странно подканване, сякаш дълбок приспивен глас ме зовеше: „Да, това е пътят, ела при мен, ела при мен, ела, ела“.
Обезпокоен от мълчанието на Трайбън, се засрамих от грубия си отговор и най-накрая започнах да се оправдавам:
— Настроението ми е лошо заради един сън на Хенди, разказа ми го преди няколко вечери, когато бяхме в долината. Но и досега сянката му лежи върху мен.
Преразказах съня на Хенди. Когато свърших, целият треперех от ужас, а Трайбън само сви рамене и забеляза без много вълнение:
— Клетата жена, каква страшна и фантастична идея носи в главата си.
— Ако не е фантазия? Ако наистина с нас става нещо подобно когато умрем?
Той се засмя:
— След смъртта няма нищо, Полър. Нищо.
— Как можеш да си толкова сигурен?
— Говорихме за това когато бяхме момчета, нали помниш? Гори ли свещта, когато угасиш пламъка?
— Ние не сме свещи, Трайбън.
— Същото е. Умираме и това е краят.
— А ако не е?
Той отново сви рамене. Видях, че сънят на Хенди изобщо не му въздейства. Или просто той умееше да се прикрива добре. Вероятно за него Хенди беше неприятна тема. Вече се бе случвало да гледа на някоя от новите ми жени като пречка за нашето приятелство.
Планината като че ли все още ме зовеше. Ела… Ела… Ела… Какво можеше да е това?
Но се поколебах да попитам Трайбън дали и той не чувства същия зов, от страх да не помисли, че страдам от халюцинации. Изглежда този ден отношенията ни бяха малко изопнати, душите ни бяха твърде далеч една от друга, по-далеч от всякога.
За да направя разговора по-лек, започнах да разказвам за моя сън, щастливия ми сън, за бляскавите богове — целите в злато в техния смайващ, огрян от слънчева светлина дворец на върха на Стената. Но Трайбън като че ли не ме слушаше. Оглеждаше се насам-натам, вдигаше камъни и ги подхвърляше във въздуха, засенчваше очи и се опитваше да види в далечината.
— Отегчавам ли те? — попитах аз на средата на разказа.
— Прекрасен сън, Полър. Много красив, наистина.
— Но малко лековерен.
— Не, не. Красиво видение.
— Да, просто видение. А сънят на Хенди е мрачна фантазия, но и в двете няма капчица истина. Така ли?
— Кой знае! Не ни е съдено да кажем какво е смъртта преди да умрем, нито — какви са боговете преди да стигнем Върха.
— Предпочитам да си мисля, че боговете са, каквито ги видях в съня си. И че вероятно самият сън е послание от тях, подканват ни да сме решителни, за да издържим до края.
Трайбън ме погледна странно:
— Смяташ, че е послание? Е, да речем.
След малко допълни:
— Бих повярвал по-скоро на твоя сън, отколкото на Хенди. Няма как да знаем преди да узнаем. Веднъж сънувах сън, точно обратен на твоя, споменавал ли съм ти някога, Полър? Богохулен сън, наистина ужасен, истински кошмар. Сънувах, че стигам до Върха, а там бяха боговете. Те бяха противно разкривени, в ужасен вид, най-изпадналите същества, такива оскотели чудовища, целите в лиги, че Размекнатите биха изглеждали красиви до тях. Затова никой Пилигрим, стигнал и завърнал се от Върха, не споделя какво е видял, защото не може да понесе разбулването на ужасната истина за боговете.
И малкият съсухрен Трайбън се засмя по начин, който твърде добре познавах — така възнамеряваше да приключи небрежно нещо, но за него то фактически съвсем не беше без значение. После додаде:
— Като говорим за послание, усещаш ли нещо подобно сега в момента?
— Послание от планината? Привличане… Зов?
— Значи го усещаш!
— И ти също.
— От известно време — потвърди той — някакъв глас в главата ми ме тласка напред.
— Да, точно така. Глас от боговете. Мислиш ли, че ни казват, че сме на вярната пътека?
— Само богове имаш днес в главата си, Полър. Кой знае какво означава този зов? Богове, демони, още Размекнати, още едно Кралство пред нас…?
— Мисля да се връщаме. Да разберем дали и другите са го усетили. Ще свикам съветниците да обсъдим какво трябва да предприемем.