— Да — одобри той — хубава идея.
Забързахме по скалистия път обратно към мястото, откъдето дойдохме. Гласът в главата ми звучеше все по-неясно и заглъхваше с всяка стъпка. Същото усещаше и Трайбън. Когато пристигнахме, престанахме да го чувахме.
В НАШЕ ОТСЪСТВИЕ в лагера дошло някакво странно същество. Приличаше на мъж, но…
Той стоеше в средата на групата, всички се тълпяха край него, нетърпеливи да го разгледат от близо. Само Тиса бе усамотена в едно от своите мрачни настроения и наблюдаваше неприветливо отдалеч. Главата и раменете на странника стърчаха над всички — той беше по-висок дори от Мурмут и Киларион. Изглежда, че се смееше и шегуваше, а те го гледаха със зяпнали уста. В първия момент ми се стори, че няма коса, но той се раздвижи и видях, че има коса само от едната страна на главата. Беше много чудновата коса — бяла като планинска мъгла, дебела като въже и висеше на дълги фъндъци почти до кръста му. Изглеждаше мършав и жилав, почти без плът, така че под силно обтегнатата нашарена и петниста — на места черна като нощта, на места ослепително бяла кожа — се очертаваха костите му. Рамената му, макар и много широки, бяха неестествено изкривени и несиметрични, сякаш застинали по средата на Промяна на формата. Приближих се и установих, че е недъгав като мен, но в ужасяваща степен, защото левият му крак бе много по-дълъг от другия, огъваше се и се закривяваше като сърп. Цялото тяло бе възлесто и изкривено около вертикалната му ос: по-дългото бедро се обръщаше под невероятен ъгъл към по-късото и кракът стърчеше по особен начин.
Щом ме забеляза, той се обърна към мен и се ухили. Или поне възнамеряваше да го стори, ала се получи по-скоро студена и безрадостна демонска гримаса, лукава усмивка от две лица: разкри се уста с почернели, стърчащи и счупени зъби — в единия край усмивка, а в другия — злобна гримаса. Цветът на очите му бе различен, но и двете бяха малки и лъскави, само че блестяха някак безизразно, сякаш разумът зад тях е почти загаснал. Лявата страна на лицето му беше свита, набръчкана и изкривена и това ми напомни за Мин, но случилото се с Мин изглеждаше нищо в сравнение с обезобразяването на този мъж. Със сигурност беше влязъл в контакт с Огъня на Промяната някъде по Стената. Но ако Мин имаше вид на Размекната, когато излезе от пещерата на Източника, то странното несиметрично същество пред мен изглеждаше опечено на жарава, после обгорено до крайна степен и изсушено до сбръчкване.
В първия момент изгубих ума и дума.
Тогава Кат ме изгледа лукаво:
— Помниш ли този човек, Полър?
— Да го помня? Откъде?
— От селището, преди много време — подсказа Кат.
— Не — погледнах го отблизо и поклатих глава — съвсем не.
Странникът пристъпи към мен и подаде ръка — възлеста и изкривена както всичко друго в него.
— Казвам се Транс — представи се той.
Едва си поех въздух, сякаш ме удариха в корема. Транс? Транс!
Щом спомена това име, веднага в съзнанието ми изникна зашеметяващия и незабравим образ от моето детство. Бях на дванайсет и беше Деня на Процесията и Заминаването. Трайбън и аз стояхме на главната наблюдателна площадка и очаквахме да се появят Пилигримите от Ложата. Огромните врати се отвориха, Пилигримите излязоха и там беше Транс, великолепният Транс, съвършеният Транс, атлетът на атлетите, известен със своята сила и храброст. Този мъж с ослепителна красота и съвършено тяло сякаш изригна от Ложата като въплъщение на природната сила, спря само за момент, за да ни се усмихне и да ни помаха преди да поеме тичешком по пътя към Стената. Колко прекрасен изглеждаше той в онзи ден, колко чудесен! Колко приличаше на бог! А сега, това беше Транс? Това?
16.
Те се взираха ту в мен, ту в него и пак в него. Искаха да видят как ще реагирам. От блясъка в очите им, от тръпнещото очакване в лицата им разбрах, че по някакъв магически начин, този отблъскващ странник ги бе омаял, бе ги спечелил през краткото време на моето отсъствие. В него имаше нещо тъмно, страшно и свирепо, което ги привличаше. Трудно може да се устои на очарованието на мрака.
Кожата ми настръхна — усетих приближаването на страшна гръмотевична буря. Ако пред мене стоеше наистина Транс, а не демон с неговото име, той наистина е бил дълбоко увреден. Но независимо от пораженията, виждах, че притежава огромна сила, макар, може би, сила от друг вид. Възможно беше сега дори да е по-силен поради нанесените увреждания. Това го правеше непрогнозируем и следователно опасен.
За известно време се оглеждахме като борци пред първия рунд. Да проникнеш в неговите мрачни, различни по цвят очи беше все едно да надникнеш в бездна.