С учудваща сила усетих в душата си празнота от загубата на Мурмут. Никога не го бях харесвал, създаваше ми само грижи. Трябваше по-скоро да се радвам, че вече не е сред нас. А не беше така. Той досаждаше, но беше един от нашите Четирийсет, затова се натъжих. Беше силен и понякога — безценен за групата. Липсваше ми по странен начин. Осъзнах, че смяната на Мурмут с Транс не бе в наша полза. Макар Мурмут да бе негативна сила, можех лесно да го надхитря и контролирам. Транс беше друго: по-стар, по-упорит, обръгнал към всичко, нямаше никакви амбиции, но в същото време — изключително опасен, защото както сам признаваше, нищо вече не го интересуваше. А ние, ако вършехме нещо, обикновено се съобразявахме с последиците. Но не и Транс. За него всеки миг бе сам за себе си — нямаше минало, нямаше бъдеще. Открих, че в лицето на Транс имам много по-неразгадаем и смъртоносен съперник, отколкото Мурмут. Трябваше да не го изпускам от очи.
С ВСЕКИ изминат ден ние се приближавахме все повече до Кралството на Кавнала.
Още от момента, когато напуснахме лагера при червените шпилове, започнахме да усещаме привличащата му сила. Пръв дойде да ми се оплаче Дорн: говореше за странно чувство в главата, нещо като сърбеж или гъдел в черепа; по петите му пристигнаха две от жените — Скардил и Пен, а после и Гибилау, за да ми се оплачат от същото. Успокоиха се, като разбраха, че не са единствените, че всъщност всички изпитват същото. Събрах групата и им обясних, че това чувство е типично явление за тази област от Стената и няма защо да се страхуват, поне засега.
— Това, което усещаме, Кавнала ли е? — попитах Транс.
Той кимна, посочи нагоре към склона и се усмихна сякаш се готвеше за среща със стар приятел.
Силата на новопоявилото се чувство се увеличаваше с всеки изминат час. В началото беше, както каза Дорн, не повече от гъделичкане в черепа, леко докосване с перце, странно и малко обезпокояващо, леко, много леко. После стана по-осезаемо и се усили, както по време на разузнаването ми с Трайбън. Ясен глас звучеше в главите ни, той казваше съвсем разбираемо и отчетливо: „Ела, ела, насам, ела при мен, ела“. Усещахме определено притегляне, но то не бе неприятно, в него нямаше нищо обезпокоително или заплашително. Нещо ни приласкаваше към себе си като майка, отворила обятия за децата си.
И, ако нещо ни приканваше, то ние му откликвахме. Сега вървяхме нагоре по силно залесен наклон, с хълмове синкаво-бял камък, дълбоко прорязан от пещери. Макар пътеката да беше трудна, пробивахме си път през наклона с такова ожесточение и хъс, че изчерпихме силите си и от време на време трябваше да спираме, просвахме се на земята, за да си поемем дъх, като се смеехме и дишахме тежко. И после отново тръгвахме, разсичахме бясно храстите наоколо, катерехме се по скалите, придвижвахме се напред, захващайки се с нокти — напред, напред, движехме се по-бързо, отколкото смятахме, че можем. „Ела при мен! Ела! Ела!“
Трайбън сподели с мен тревогата си.
— Започваме да губим контрол над себе си — предупредих неспокойно Транс. — Ти каза, че ще ни предпазиш от песента на Кавнала.
— Да, ще ви предпазя.
— Не трябва ли вече да вземем някакви мерки.
— Скоро ще ги вземем. Още не е нужно.
Той не каза нищо повече, колкото и да настоявах.
И ние волю-неволю продължихме нагоре с голяма бързина. Просто тичахме по склона. Отново ме осени мисълта, че въпреки протестите си, Транс може да е същество от Кавнала и да ни води към нашата гибел.
Не само Трайбън, и другите започнаха да се съмняват. Все по-бързите ни крачки измъчваха телата ни, а болезнени въпроси терзаеха душите ни.
— Защо бързаме толкова? — питаха ме те. — Какво говори в главите ни? Опасно ли е? Кажи ни, кажи ни, кажи ни, Полър!
Но аз не можех да им кажа. Не знаех нищо повече от тях. Разбирах, че трябва да предприема нещо на своя отговорност. Но какво? Транс се изплъзваше. Често вървеше начело и се движеше забележително бързо за човек с трансформирано в толкова изкривена и несиметрична форма тяло. Гледах го да крачи енергично, но не можех да се отърся от спомена за ослепителния, млад Транс отпреди години, който сякаш изхвърча от Ложата на Пилигримите, затича се най-отпред, преди всичките Четирийсет, нагоре по пътя към Коза Сааг. Все още нещо е останало в това съсипано тяло от Транс, мислех си аз. Напрегнах се да го настигна. Той се движеше спокойно, дишаше равномерно, сякаш темпото не представляваше никаква трудност за него.