За пореден път настоявах:
— Не можем да продължаваме така. Гласът се усилва непрекъснато, хората недоволстват. Трябва да знаем какво става, Транс.
— Почакай. Има време, ще научиш.
— Не! Сега.
— Не, не сега. Още не му е времето.
Ускори крачка и отмина бързо напред. Следвах го, но ми беше трудно да вървя редом с него, а и недъгавият ми крак започна да ме боли. Как го правеше той? Сигурно бе обладан от демони. Настигнах го и го притиснах отново, но той пак ми се изплъзна с лукава усмивка, като отговори, че още не му е времето.
Кипнах от гняв. Искаше ми се да го убия. И да изведа всички от това място. Ако го оставех жив, той никога нямаше да спре да ни досажда и щеше да ни унищожи окончателно. Защото той е демон или най-малкото го носи у себе си.
Мисълта да убия Транс ме ужаси. Опитах се да я залича от съзнанието си. Още един, два или най-много три дни, мислех си и пак щях да се сблъскам с него, но повече нямаше да му разреша да мръдне — щях да го впримча в смъртоносна хватка. Това беше малодушно решение и напълно го съзнавах, но Транс ме объркваше напълно. Никога не бях имал работа с такъв като него.
Моите спътници ставаха все по-неспокойни. След целодневно фанатично катерене, по здрач спряхме съвсем изтощени. По тъмно при мен дойде цяла делегация: Гали, Накса, Талбол, и Джайв — всичките обезпокоени и ядосани. Притеглянето беше толкова силно, че вече се катерехме от съмване до мрак и спирахме само при крайна преумора. Сега, въпреки непрекъснатото бумтене в главите ни, направихме лагер на едно място изпълнено с плитки пещери в изровената и ерозирала Стена.
За Хенди и мен избрах малка, влажна пещера. Гали подкани грубо:
— Кажи й да излезе.
— Какво е това? — изненадах се аз. — Ще ме убивате ли?
— Искаме да говорим с теб. Само ти и ние четиримата, никой друг.
— Хенди споделя моето място за спане и много други неща. Каквото имате да казвате, кажете го в нейно присъствие.
— Няма значение — меко се обади Хенди и се надигна да излезе.
— Остани — хванах я аз за китката.
— Не — възпротиви се Гали. Застанала на входа на пещерата тя изглеждаше огромна. Лицето й беше гневно. Никога не бях я виждал такава.
— Изпрати я навън, Полър.
Спеше ми се, исках да правя Промени, гласът на Кавнала в мозъка ми беше по-силен от всякога, сякаш биеше барабан в мозъка ми: „Ела, ела, ела.“, всичко това ме правеше избухлив и нервен. Обърнах им гръб:
— Ще ме оставите ли на мира? Сега не съм в настроение да разговарям с никого. Ще поговорим сутринта, Гали.
— Ще говорим сега — настоя Гали.
Тогава Талбол рече:
— Какво значение има дали Хенди ще чуе, или не? Нека остане.
Гали изръмжа, сви рамене, но не се противопостави.
— Ще ни изслушаш ли? — попита Талбол.
— Казвайте — изсумтях аз.
Талбол се извърна към мен. Спомних си, че е един от хората на Мурмут. Добре че самият Мурмут го нямаше, помислих си аз, мога да си представя какви неприятности щеше да ми създаде, ако беше тук. Вгледах се в широкото лице на Талбол, кафяво като кожа, какъвто беше и занаята на неговата Къща. Беше странен съюз — от една страна моите приятели Гали и Джайв, а от друга — Талбол и Накса, които никога не са ме обичали.
Той започна:
— Ето какво искаме да знаем, Полър. Защо сме се втурнали така напред като лунатици, без да имаме пред става къде отиваме и какво ни очаква там?
— Отиваме в Кралството на Кавнала — отговорих. — През него и отвъд него.
— Да, в него — потвърди Накса и пристъпи напред до Талбол. — Но отвъд него? Откъде си сигурен? Ами, ако Транс има за цел да ни достави на онова неизвестно нещо, което говори в мозъка ни?
— Не е така — възразих аз от неудобство, но не го гледах в очите, защото напълно споделях страховете му. Само че не можех да го призная.
— Той има начин да ни предпази.
— И какъв е този начин? — заинтересува се Гали.
— Не зная.
— Възнамерява да ни го съобщи рано или късно. Така ли?
— Когато му дойде времето, така ми каза.
— И кога ще бъде това? — не мирясвайте тя.
— Какво чака? Според мен времето вече е дошло. Той е предпазил своите Четирийсет толкова добре, че е единственият оцелял. Брат ми беше един от тях, Полър. А сега, ден след ден, ние летим право към Кавнала. Гласът му в нас става все по-силен, а Транс не ни казва нищо.