— Ще ни каже. Знам, че ще ни каже.
— Знаеш? Мислиш? Вярваш? Или се надяваш? Кое по-точно, Полър?
Огромната, яка Гали се надигна пред мен като кула, а очите й проблясваха в здрача на малката пещера.
— Защо не изискаш да ти каже веднага? Ти ли си нашият водач или той? Кога ще ни съобщи какво трябва да знаем, за да се защитим?
— Ще ни каже — повторих аз. — Когато трябва, ще ни каже.
— Защо му вярваш, Полър? — настояваше Гали.
Не можех да й отговоря.
— Мисля, че трябва да го хвърлим от скалата — предложи Талбол внезапно. — После да се спуснем надолу и да се махнем от това място. Нека да тръгнем нагоре по друг път и то преди да открием, че е късно да се върнем. Някъде наблизо има Огън на Промените. В голяма опасност сме. А той ни води все по-близо към него.
— Точно така — подкрепи го Джайв. До този момент той стоеше отзад, без да каже дума. — Да го убием сега, докато още можем.
— Да го убием? — бях потресен. И това го казваше Джайв, най-кроткият от всички мъже?
— Да, убий го — повтори Джайв. Изглеждаше леко смутен от собствената си дързост.
Гали закима енергично:
— И още нещо, Полър. Аз бях на страната на Транс, когато дойде при нас, но казах също, че ще го убием, ако ни създава проблеми. Тогава не го мислех сериозно, но моментът е дошъл. Той е самата поквара. Създава ни само неприятности, не виждаш ли?
И Накса настояваше да се освободим от Транс, и Талбол, и изведнъж всички заговориха в хор, надвикваха се един през друг да приключим с него и да се махнем от хълма на говорещите гласове, а в дъното на тази врява в мен, като удари на барабан отекваше Зова на Кавнала и ме приканваше по-силно от всякога: „Ела, ела, ела.“
Главата ми бучеше. Ушите ми пищяха.
— Млъкнете всички! — надвиках ги с негодувание и сигурно в гласа ми е имало такава лудост, че те се смълчаха уплашено. Стояха до изхода на пещерата и ме гледаха със зяпнали уста. После с по-тих глас продължих:
— Повече да не съм чул за убийство на Транс или на когото и да било друг. Утре ще поговоря с него и ще му кажа, че е дошло време да ни научи как да се предпазим от песента на Кавнала. И той ще даде нужния отговор или ще съжалява, обещавам ви. А сега — лека нощ на всички. Вървете си.
Те ме погледнаха и си тръгнаха, без да кажат дума.
Главата ми пулсираше. Мислите ми се въртяха в кръг.
След малко се обади Хенди:
— Ами ако те са прави, Полър? Ако Транс наистина ни е враг?
— Ако е така, ще си получи заслуженото.
— Но, ако вече сме хванати в примката на Кав…
— И ти ли започваш? — прекъснах я аз. — О, богове! Значи тази нощ няма да ме оставите на мира.
Лежах скован и треперех. Пръстите й пропълзяха по раменете ми в опит ме успокои. Но мускулите ми бяха вдървени, а главата ме болеше неистово. Зовът се усилваше. „Ела при мен! Ела при мен! Ела при мен!“. Кавнала вече не приканваше, а заповядаше. Обзе ме отчаяние. Как можехме да устоим? Към устата на звяра ли бях повел всички, мислех си аз. Дали Огъня на Промяната, който пламти в неговото леговище, щеше да ни помете и ние ще загубим формата си и ще се превърнем в чудовища? Защо ги бях довел на това злокобно място? Само защото, когато бях още момче, уважавах Транс като славен герой, затова се оставих да ме измами. Трябваше да го прогоня от нас още в страната на червените шпилове. А аз го взех сред моите Четирийсет и ето как ни се отплаща сега. В този момент можех да убия Транс със собствените си ръце.
Хенди се притисна към мен и аз усетих меките й набъбнали гърди. Тя навлизаше в Промяната. Но сега удоволствията бяха далече от ума ми — дори висшето блаженство на Промените. Измънках някакво извинение, станах и излязох навън в нощта.
Валеше лек дъжд, толкова ситен, че се стелеше По-скоро като мъгла. Размазаната светлина от няколко луни едва блещукаше. Недалеч видях да се движи фигура и миг по-късно, щом очите ми привикнаха към тъмнината, разпознах гротескно удълженото тяло на Транс, очертано като негов странен, кошмарен двойник на фона на Тъмнината.
Той ми помаха.
— Искаш да ме убиеш? — подметна той. Гласът му звучеше почти весело. — Е, тогава, ето ме. Как искаш да го направиш? С нож? С тояга? Или с голи ръце, Полър? Хайде да приключи.
— За какво говориш?
Собственият ми глас стържеше в ушите ми като пила. Транс не ми отговори направо, разхождаше се бавно, а главата му се отмяташе, люлееше и накланяше при всяка от особените му крачки.
Стегнах се, в случай, че реши да ме нападне пръв. Но, когато се приближи, забелязах, че не е въоръжен, а видът му не е на човек, готов за битка. Той сподели: