— Ясно ми е, че имам много врагове в лагера. Е, добре. Какво искаш от мен?
— Ти си подслушвал?
— Бях наблизо. Гласовете се чуваха — изглеждаше напълно безразличен към думите си.
— Тази Гали, спомням си я. Брат й ми беше приятел. Жизнерадостно момиче, но твърде дебела за моя вкус, така смятах тогава. И разбира се, твърде млада за Промените, когато напуснах Джесподар. Тогава си ги подбирах. Но това беше, когато бях красив.
Той се наклони към мен, изгърбен като арка, така че се гледахме очи в очи.
— Какво ще кажеш, Полър? Наистина ли съм толкова непоносим и жалък, колкото твърдят Гали и нейните приятели? Убий ме тогава. А после се оправяй с Кавнала, като намериш за добре.
— Няма да убивам никого. Но това нещо, наречено Кавнала ни плаши.
— Вие просто трябва да му попеете — процеди Транс студено. — Това е цялата тайна. Щях да ви я кажа утре. Но сега вече я знаеш. Пейте. Пейте. Отворете уста и пейте. Ето, това е тайната. Сега ако искаш, можеш да ме убиеш.
И той се изсмя в лицето ми.
БЕШЕ ТОЧНО както го каза и нищо повече. Единственият начин да противодействаме на примамката на Кавнала беше просто да пеем. Каквото и да било, колкото по-нехармонично, толкова по-добре. Кой би повярвал! Но се оказа достатъчно да ни защити от зловещото чудовище.
На сутринта Транс поиска да събера цялата група. Наобиколихме го и той обясни, какво да правим. Кавнала ни чака точно зад тези хълмове. Щом напуснем лагера, трябва да извисим глас и да пеем високо, с всичка сила, да крещим всички тонове, които ни дойдат наум или дори без тонове. Най-важното е шумът. Миг-два тишина щяха да са фатални. И, ако някой си загуби гласа от силното викане, другите трябва да го хванат, да го стиснат здраво и да го влачат през територията на Кавнала, докато се съвземе.
— А какво представлява самият Кавнала? — попита Трайбън.
— Потресаващо същество от Стената, стои там и примамва слабите да се отклонят от вярната пътека. Нищо повече, как да ви обясня? Огромен паразит, враг на нашия вид. Пейте и минете покрай него. Защо искате да знаете какво е? Пей, момче. Пей и премини тичешком, за да се спасиш.
От истинските Певци имахме двама — Джайв и Дахайн. Сложихме ги в началото на колоната до Транс, защото те знаеха от своята Къща тайната как да правят голям шум със сравнително малки усилия. Останалите, с изключение на неколцина, нямахме никакво чувство за мелодия и когато запяхме, прозвуча по-скоро грачене, отколкото музика. Но Транс заяви, че животът ни зависи от пеенето и ние пеехме. Шарех нагоре-надолу по редиците и се вслушвах в другите, без самият аз да спирам да пея, за да съм сигурен, че правят точно това, което каза Транс. Винаги срамежливата Тиса едва издаваше тънки, звънливи звуци. Сграбчих я за рамото и я разтърсих, крещейки:
— Пей, жено! В името на Креш, пей!
Малката Билар от Къщата на Учените, предполагам от страх, с мъка скимтеше едва издавайки жални, хрипливи звуци. Застанах до нея и заревах с пълно гърло просташка пиянска песен, макар че едва знаех и половината думи, и й правех окуражителни знаци, докато тя смогна да събере малко сили и да изтласка въздух от дробовете си. Приближих Накса — той повтаряше монотонно, но много силно един и същ досаден тон; после при Тул, подхванал на висок глас шеговита и весела песен, като на моменти добавяше и пронизителни тонове; при Гали, бумтяща с неприлично силен глас, та можеше да срине Планината върху нас; при Грисиндил, която пееше почти толкова силно; при Кат, чието бърборене на химни от тяхната Къща се редуваше с бързи, кресливи фрази; при Киларион, който зачервен и усмихнат надаваше дрезгави викове до небесата. Песента на Транс беше груба, беззвучна като стържене на пила, като търкане на метал в метал, твърде болезнено за слушане. И така, ние продължавахме да пеем. Ако Транс си правеше шега с нас, сега можеше да й се наслади с пълна сила.
Едва ли през цялата човешка история е вдиган подобен шум, какъвто ние издавахме онази сутрин на Коза Сааг.
Но Транс не се шегуваше. В дъното на този ужасяващ шум се прокрадваше примамливата песен на Кавнала.
Ала тя бе погребана под звуците на нашите силни викове. Беше дълбоко в съзнанието ни, но вече бе малка, слаба и гъделичкаща. Нали знаете израза — толкова голям шум, че не можеш да чуеш собствените си мисли. Точно това постигнахме. А ако не мислехме, нямаше да се поддадем на привличането, което усещахме в съзнанието си. С целия този лудешки шум и крясък потискахме призива на Кавнала.
Докато прехвърлихме билото на белите хълмове, пеехме весело и шумно, надавахме магарешки викове и виехме като глутница луди. Намерихме се в едно широко корито, оградено от леко наклонени, полузасипани с пясък жълтеникави склонове. Както винаги, при преминаване на гранична равнина, пред нас се извисиха нови върхове, този път зловещо черни, пробождащи дълбоко като остро шило леденосиньото небе. Тъмни птици, вероятно с огромни размери, но оттук изглеждащи не по-големи от точици, кръжаха около далечните настръхнали каменни остриета.