С подскоци Транс отиде до едно от съществата и повдигна главата му.
— Виж, виж, виж, виж!
Така се смаях, че за момент забравих да пея. Лицето беше почти човешко! Видях уста, нос, брадичка, очи. То загрухтя и се опита да се освободи, но Транс го задържа още малко, ала достатъчно дълго, за да схвана, че лицето не е човекоподобно, а наистина човешко! Разбрах, че това сигурно е Трансформиран и сега пълзи и души в лигавата мръсотия на пещерата. Пред мен бе един от поддалите се на зова на Кавнала. Потреперих при мисълта, че толкова много хора от селището ни бяха погубени по този начин на Стената.
— Пей! — напомни ми Трайбън. — Пей, Полър! Или си загубен!
Бях онемял от изумление и ужас. Какво е това? Кои са тези? Познаваме ли ги?
Смехът на Транс се търкаляше по всички тонове от гамата.
— Това е Браджър, ето Стит, там е Халимир — изпя той.
Посочи към един, които се въргаляше недалеч от мен.
— А онзи е Гортан.
Спомних си.
— Гортан, любовникът на Лилим?
— Да, Гортан, любовникът на Лилим.
Разтреперих се, почти се разплаках — в паметта ми изплува сладката Лилим: с нея за пръв път правих Промени, тя ми бе разказала за своя любим Гортан, тръгнал някога за Стената; Лилим, която ми бе казала:
— Ако го видиш там горе, предай му поздрави от мен и кажи, че никога няма да го забравя.
Сега в краката ми пълзеше нейния Гортан — черно същество с восъчна кожа и опашка, Трансформиран до неузнаваемост и свързан чрез дълъг като въже израстък с неизвестно чудовище. Не можах да се овладея. Клекнах до него и му запях името на Лилим, защото й бях обещал. Предполагах, че няма да разбере нищо, но грешах. Изведнъж очите му се разшириха и в тях видях такава неизмерима мъка, че можех да изтръгна сърцето от гърдите си, ако това би му донесло успокоение. Той плачеше без сълзи. Гледката беше ужасяваща. Но аз бях обещал на Лилим, че ще потърся нейния любим и ще предам поздравите.
— Пей! — извика Трайбън. — Не спирай, Полър!
Да пея? Как можех да пея? Исках да умра от срам. За миг, с наведена глава замълчах и в този миг чух в съзнанието си гласа на Кавнала да гърми като десет скални срутвания, да ми заповядва да вървя и да му се отдам. Направих несигурна крачка напред. Но Транс ме сграбчи с неописуема сила и ме върна назад. Трайбън ме удари между рамената, за да възвърна разсъдъка си. Кимнах, отворих уста и нададох писък, сякаш съдираха кожата ми на живо, а после и още един и още един — такава беше песента, която запях.
„Лилим“ — мърмореше съществото в краката ми със стенещ глас, но макар и слаб, той проехтя сред моите писъци, като звук от надута банданая.
— Заведете ме при Лилим… Лилим… искам вкъщи… вкъщи…
Коленичих до него. Лицето му беше омазано от сока на онова, което ядеше. Черни сълзи бликаха от измъчените му очи.
— Полър, недей, бягай назад, бягай назад… — предупреди ме Транс.
Но аз изоставих всяка предпазливост. С жал и обич се вгледах в тези отчаяни очи, а Гортан се пресегна и се залови за мен като удавник. Реших, че се опитва да се изправи, но бързо усетих как ме повлича — опитваше се да ме придърпа към вътрешната част на пещерата, към Кавнала. Естествено, че силата му не стигаше — та той беше само едно същество, което пълзи, гърчи се, лази по земята с немощни крайници. И въпреки това усетих — този път не със съзнанието, а с тялото си — дърпането и ме обзе страх. С рязко движение се освободих от него и той падна до мен. После без да се замисля, извадих ножа си от калъфа и срязах безкрайната връв, която го свързваше със съществото в дъното на пещерата. Гортан изквича и се сви на топка, потрепери, потръпна за момент и се замята в конвулсии, като се гърчеше и отстъпваше назад.
— Пей! — заповяда ми Трайбън, докато аз стоях глупаво. Отворих уста, но от там излезе само квичене и скърцащи звуци.
А Транс сграбчи ножа от ръката ми, виснала безпомощно и го заби бързо в гърдите на Гортан. Злощастният Гортан се надигна и падна.
След това застина неподвижно. Останалите същества, роби на Кавнала се виеха и гърчеха, приближаваха се към нас, сякаш искаха да ни заобиколят и завлекат при своя господар.
— Навън! — изрева Транс. — Навън, навън, навън, навън!
И ние избягахме.
18.
В отдалечената част на пясъчния хълм, там, където гласът на Кавнала бе само ехо в главата ми, попитах Транс:
— Защо ме заведе там?
— Откъде да зная? Исках да вляза отново. Знаех, че мога да издържа. Мислех, че и ти можеш.
— Ти беше привлечен.
— Може би.
Пресичахме местност със светлокафяви ронещи се скали — изглежда беше границата. След това навлязохме в долина, изпълнена със скали като островърхи черни кули. На светлината на яркия Екмелиос те блестяха пред нас като огледала.