Всички изглеждаха така — всички! И лицата им бяха еднакви: с изпити, сгърчени черти и големи, опулени очи, в които обаче можеше да се долови интелигентност. Не се различаваха и по ръст. Всъщност бяха толкова еднакви, сякаш всички бяха вадени по калъп, така че не бих могъл да ги различа, дори животът ми да зависеше от това.
Те представляваха странна, невзрачна картина.
— Какви са тези? — посочих на Транс и той ми отговори, че това са хората от Кралството на Сембитол.
Нямах представа какви са, макар че вече си бях изградил теория и то не много привлекателна.
— Изглеждат съвсем като насекоми, но възможно ли е да съществуват насекоми с човешки ръст?
— Някога те са били мъже, точно като нас — обясни той. — Или жени, сега вече не може да се разбере. Но тук са претърпели Трансформация и са се превърнали в насекоми. Или в нещо подобно.
Беше точно това, от което се страхувах. И тук действаше Огъня на Промяната.
— Как мислиш, ще имаме ли неприятности с тях?
— Обикновено са съвсем миролюбиви — успокои ме той. — Има риск само, ако ти предложат да станеш като тях. Нещо, което, подозирам, лесно може да се уреди, но не бих ти го препоръчал.
Отвърнах му с кисела усмивка. Сега имахме по-неотложен проблем за решаване. Пътеката беше толкова тясна, колкото да мине само един човек и аз се чудех какво ще стане, когато двете групи трябва да се разминат.
Бяхме все още на петдесетина крачки разстояние и те направиха нещо изключително. Щом ни видяха да се приближаваме, безмълвно нарушиха стегнатата си редица и всички едновременно забиха краищата на тоягите дълбоко в земята, на ръба на пътеката. После клекнаха и пуснаха дългите си крака в бездната, здраво хванали с две ръце тоягите, като ни правеха място да минем.
Беше страхотна гледка: двайсет тъжни планинари висящи над нищото. Докато се разминавахме, погледнах към тях, но не видях страх в очите им. Всъщност не видях никакво изражение. Чакаха безучастно, като каменни блокове, гледайки през нас, докато се източвахме в редица, сякаш бяхме невидими. После скочиха на крака, измъкнаха тоягите, възобновиха колоната и продължиха пътя си, без, по време на цялата среща, да ни кажат нещо. Приличаше на среща от някакъв сън.
Около час по-късно по същия път срещнахме друга група от тези хора и още веднъж, точно както преди, те забиха като по команда тоягите в земята, залюляха се над нищото и ние минахме. Но, докато се изнизваха последните от нашата група — Киларион и Джайв, стана злополука. Те вече отминаваха, когато краят на пътеката внезапно се отчупи и падна, повличайки след себе си двама от хората-насекоми. Те се сринаха в празното пространство без звук. Много по-надолу се удариха в отвесната скала и се чу особен кратък, гракащ шум — приличаше на счупване на глинен съд, а после — тишина.
Случката сама по себе си беше достатъчно ужасяващо, но по-лошото бе, че останалите хора-насекоми изобщо не се трогнаха от смъртта на своите спътници. Сякаш не я забелязаха. А беше невъзможно, защото висяха един до друг и съседите на двамата, които бяха изчезнали, сигурно са видели как падат. Но те не реагираха по никакъв начин. След всичко случило се, просто скочиха на пътеката, измъкнаха тоягите и тръгнаха отново. И никой не се обезпокои, никой не погледна надолу в празното пространство, отнело живота на двама от техните.
— За тях животът не означава нищо — поясни Транс. — Нито собственият, нито чуждият. Това са същества с празни души.
Той плю надолу в бездната. Погледнах назад и видях хората-насекоми вече два завоя по-долу, бързащи нанякъде — може би към място — сборище на всички от техния вид.
НАЙ-ВИСОКИТЕ части на скалния връх ни предлагаха площадки, удобни за лагеруване. Спряхме за нощувка. Нашата цел не беше далеч — бяхме на място, където естествен мост от камък свързваше най-високите шпилове на този заострен връх и водеше отвъд, към друго Кралство — но мракът падаше бързо и не изглеждаше разумно да продължим преди сутринта.
Тук нямаше гори, наложи се да минем без огън. По близките върхове тук-там се виждаха пламтящи светлини. Предположих, че представляват лагери на хората-насекоми. Транс го потвърди. Те живееха в кошероподобни развъдници около островърхите планини. Всеки от тях някога е бил Пилигрим. Били са жители на селища, но сами са решили да приемат Трансформация в нещо по-низше дори от зверовете. Не можех да ги разбера. Да стигнат чак до тук и да се откажат от своята индивидуалност, от същността, определяща собственото им Аз и да се превърнат в сиви черупкови същества — празни души, както се изрази Транс — за да бродят непрестанно нагоре-надолу по тези стръмни пътеки! За мен беше неразбираемо. Точно толкова, колкото и готовността на жертвите на Кавнала да му се отдадат, за да бъдат превърнати в пещерни червеи, хранещи се с нечистотии. Поддалите се на Кавнала се бяха обрекли отново да бъдат зависими като новородени, а присъединилите се към бездушните орди на Кралството на Сембитол се бяха обрекли на нещо по-лошо — да унищожат човешкото в себе си.