В Кралството определено нямаше никаква красота. Представляваше изсушена, ронеща се земя, подобна на мрачното плато, което прекосихме отдавна, но още по-неугледна за окото. Минахме край малки, конусовидни планини: те изригваха огън, дим и гадно миризливи газове; после трябваше да прекосим море от пепел, скърцаща при всяка стъпка. Навсякъде се виждаха безводни езера и пресушени потоци или по-скоро реки от чакъл. Всеки повей на вятъра издигаше облаци ситна прах. Тук-там от земята се процеждаше и бълбукаше безцветна течност, а наоколо растяха зловещи купчинки мрачни храсти с възлести стволове и едва напъпили тъмни, безрадостни листа. Случайно срещнатите живи твари бяха бледи уплашени същества без крака — сякаш червеи — колкото човешка ръка и целите покрити с къси остри бодли. Те се гърчеха и придвижваха с учудваща скорост по пясъчната почва, а щом се приближавахме до тях, изчезваха бързо в подземните си свърталища.
Трудно ми беше да повярвам, че в тази мрачна пустиня е възможно да процъфтява каквато и да било форма на живот. Реших, че това Кралство не е населено и споделих с Транс, но той ми посочи наляво множество ерозирали склонове:
— Погледни нататък, там, към онези ниски хълмове. Това е Кралството.
— Какво Кралство? Къде?
— Виждаш ли дупките, долу, близо до основите? Там, вътре ще намериш обитателите.
Присвих очи към слънчевата светлина и можах да различа разпръснати по цялата предна част на хълмовете малки отвори, през които едва ли бе възможно да пропълзи човек. Приличаха на дупки на животни-отшелници. Транс ни подкани с ръка да го последваме и ние се приближихме малко, така че забелязах в земята пред всяка дупка, забити по няколко остри кола — нещо като отбранителна палисада. От всяка дупка ме гледаха лъскави очи.
— Тук живеят — обясни Транс.
Гласът му беше изпълнен с презрение.
— Те се крият в тъмното по единично, клечат и се спотайват в дупките си по цял ден. Никой не вярва на другия. Всеки срещу всеки. Излизат и търсят храна само в определен час. Ако случайно двама излязат едновременно и пътищата им се пресекат — единият убива другия. Защото всички мислят, че населението на Кралството е толкова многобройно, че не може да се изхрани и само като убиваш останалите можеш да оцелееш.
— Какви са те? — учудих се аз.
Транс се засмя с неговия дрезгав смях:
— Трансформирани. Пилигрими, загубили пътя. Стигнали са чак дотук и са се оставили Огъня на Промяната да свърши своята работа. После са се изпокрили в дупките.
Очите му блеснаха от дивашка ярост:
— Знаеш ли, момче, какво щях да направя, ако имах достатъчно време? Щях да запаля огън, да ги задуша всичките, щях да ги бия до смърт, ако се покажат. И пак ще им е малко. Те са живи мъртъвци.
Той говореше докато вървяхме с равна крачка. Останалите от Четирийсетте също бяха забелязали дупките и странните любопитни очи, надничащи оттам. Видях, че Гали бързо прави свещени знаци, че Трайбън ги наблюдава с най-голямо любопитство, че Киларион се хили глупаво и смушква Кат да погледне натам.
Хенди се приближи и ме хвана за ръката.
— Виждаш ли ги, Полър? Очите?
Кимнах.
— Това са хората от Кралството.
— В тези малки дупки?
— Това са домовете им — поясних аз. — Там живеят.
— Хора? — не вярваше тя. — Да живеят там?
И пръстите й се стегнаха около китката ми толкова здраво, че потреперих.
Внезапно се наложи да завием и точно тогава се натъкнахме на един от жителите на Кралството, излязъл от дупката си. Той… или то… беше по-изненадано от нас. Трябва да е бил неговият час за хранене, защото се появи на десет-петнайсет крачки от дупката си на път към влажен отвор с вид на клоака, който се намираше на около петдесет разкрача от нас. Като ни видя, се спря, смразено от ужас и се втренчи в нас с изпъкнали очи. После оголи дълги жълти зъби и започна да издава толкова остри, пронизителни звуци, че ако не бяха звуци, а ками, щяхме да сме накълцани на парчета.
Обитателите на Кралството на Квуз бяха отвратителни същества, без каквато и да било следа от хуманоидност или поне аз не можах да я доловя. Съществото се влачеше по земята като огромна змия, но змия с крайници. Краката му бяха малки и сбръчкани, но ръцете, макар и къси, бяха дебели, очевидно мускулести и завършваха със зловещи закривени нокти. Беше голо, без косми, с безцветна кожа, виснала на гънки около мършавото тяло, а лицето — подуто и разкривено от страх и омраза — беше само едни очи и една уста, със съвсем малки процепи за ноздри и без никакви следи от уши.
Идеше ми да се разплача заради неговата уродливост и нещастие, заради сполетялата го ужасна Трансформация, защото, ако казаното от Транс беше вярно, то това е някой от нашия вид или поне някога е бил.