Приближи се, отметна качулката и откри лицето си: не бях виждал такова лице досега. Тялото му беше необикновено, беше по-странен дори от Транс: слаб и висок, със здраво телосложение, носеше се някак чудновато, сякаш беше съставен от кости, здраво свързани една с друга, нямащи много общо с нашите. Краката му бяха твърде къси за торса, а раменете му не бяха на мястото си, очите му — разположени твърде навътре в главата, носът, ушите и устните, макар, че успях да ги разпозная, не бяха като нашите. Нещо неестествено имаше и в ръцете му. От мястото, където стоях аз не бях съвсем сигурен какво беше, но подозирам, че ако можех да преброя пръстите му, те щяха да се окажат — четири или в най-добрия случай — пет на всяка ръка. Доколкото виждах, нямаха и засмукващи възглавнички. Имаше бледа кожа и изглеждаше, като че ли е умрял отдавна. Косата му беше буйна и мека, и приличаше на тъмни струни. Дъхът му излизаше на тежки хрипливи тласъци. Сигурно е някой от Трансформираните, помислих си аз, още едно гротескно създание, с които Кралствата на Стената бяха пренаселени. Инстинктивно се отдръпнах малко учуден и уплашен, но после се сдържах, защото видях колко слаб и изтощен изглеждаше новодошлият, сякаш бе бродил продължително време по тези места и бе накрая на силите си.
В ръцете си държеше малко приспособление — кутийка от ослепително блестящ метал. Той я вдигна и от нея неочаквано прозвучаха думи. Но акцентът беше груб, непознат и неразбираем. В началото дори не разбрах, че говори нашия език. После той натисна нещо на върха на малката кутийка и повтори думите си; този път, за моя изненада, те бяха по-разбираеми. Тихо, с безсилен глас ни каза:
— Моля… приятели… няма да ви сторя нищо лошо приятели…
Аз се взирах в него и мълчах. Беше повече от странен. А гласът от кутийката звучеше като глас от гробница.
— Разбирате ли ме? — попита той.
Кимнах.
— Добре — каза той. — Смятате ли да изкачите гази скала?
— Да — рекох аз. Не виждах нищо лошо в това.
— Е, тогава, щом е така, моля ви вземете ме с вас нагоре. Може ли? Приятели ме чакат на Върха, а аз не мога да се изкача сам.
Спогледах се с моите спътници. Недоумявахме що за същество беше този изнурен пътник, защото, макар на пръв поглед да приличаше на нас — с две ръце, два крака, глава и изправена стойка, различията сякаш бяха повече, отколкото сходствата.
Изглеждаше странно, дори за Трансформиран. А може би въобще не беше Трансформиран, а нещо друго — бог, демон или създание излязло от нечий сън и превърнало се в реалност. В такъв случай защо изглеждаше толкова уморен? Беше ли възможно едно свръхестествено същество да бъде изморено? Дали неговият хилав и изтощен вид не беше някаква измама, която разиграваше пред нас?
Той протегна ръка към мен. Сякаш ме умоляваше, просеше от мен.
— Моля ви, бъдете така добри — настоя той.
И повтори:
— Чакат ме приятели. Но аз не мога… аз не съм в състояние…
— Какъв си? — попитах аз и направих няколко свещени знака към него. — Ако си демон или бог, заклевам те в името на всичко свято да кажеш истината. Кажи ми — демон ли си? Или бог?
— Не — каза той и лицето му се сгърчи на една страна в изражение, което можеше да бъде и усмивка. — Нито демон, нито бог. Аз съм Земянин.
Тази дума не ми говореше нищо. Погледнах озадачен Трайбън, но той поклати глава.
— Земянин? — попитах аз.
— Да, Земянин.
— Това вид Трансформирани ли са?
— Не.
— Нито пък демон или бог? Заклеваш ли се?
— Демон със сигурност — не. Заклевам се. А ако бях бог, нямаше да се нуждая от помощ, за да се изкача на планината, нали?
— Вярно — съгласих се аз, макар че и боговете можеха да лъжат, ако решат да го правят. Но отхвърлих подобна мисъл.
— А тези твои приятели, които те чакат горе? И те ли са Земяни?
— Да. Хора като мен. От моя вид. Ние сме общо четирима.
— И това са всичките Земяни?
— Да.
— Какво е това Земяни?
— Ние дойдохме тук от… е, от едно място много далеч.
И сигурно е така, помислих си, много далеч и много различно. Опитах се да си представя цяло селище пълно с хора, които изглеждат точно така. Чудех се какви са им Къщите, ритуалите, обичаите?
— Колко далеч?
— Много. Идваме тук като посетители. Като изследователи.
— О, изследователи от много далеч — кимнах, сякаш разбрах. Струваше ми се, че почти го разбирам. Тези Земяни трябва да са едни от неизвестните народи, за които казват, че живеят от другата страна на Стената, дори отвъд земите под владение на Краля, в отдалечени краища, където никой от нашето селище не беше стъпвал. Сигурно затова тези същества изглеждат толкова необичайни, реших аз. Но грешах. Идваше от много по-голямо разстояние от далечната страна на Стената по-далеч, отколкото ние въобще можехме да си представим.