За миг се разтреперих от страх. Едва не паднах.
Мрачна фантазия в неподходящ момент. Стената няма причина да иска да ни убие с едно махване; тя иска единствено да ни изпита и да отстрани слабите и недостойните, за да изпрати горе до крайната цел на нашето Поклонение само най-добрите. Затова нямаше да загинем тук. Действително — огледах се и видях — моите спътници, прилепени до скалата бяха наоколо и неспирно си проправяха път нагоре.
За известно време се успокоих, но този ден душата ми бе някак неспокойна. Може би талисманът на Стрелца — Отмъстителя, оказваше магическо въздействие върху мен.
Защото с мен се случи нещо необикновено: започна да ми се струва, че вече съм правил всичко това и преди, не че съм се катерил точно по този отвес, но сякаш бях изкачвал тази стена вече много пъти и ще трябва да я изкачвам още много пъти, бях обречен да изкачвам една и съща скала, отново и отново през вечността. Щом стигна върха, ще се намеря отново в подножието й и ще започна отначало. Усетих, че по лицето ми се стичат горещи горчиви сълзи. Проумях, че за мен няма път нито назад, нито напред, а само тази безкрайна скала, разгъната под мен като свитък: простира се в единия си край далеч пред мен, а в другия — се извисява. Щях да живея на тази скала, да умра тук, пак да се родя, пак да се катеря, а изкачването нямаше да има край.
Отчаян, изтерзан и — предполагам — в известен смисъл умопомрачен, се катерех нагоре, а горещият насрещен вятър ме брулеше. Изведнъж се оказа, че над мен няма нищо. Бях установил механичен ритъм на изкачване и не можех да схвана къде съм и какво става.
Опипвах слепешком за следващата хватка, но не я намерих. Стъпих с десния крак малко по-нагоре и отново опипах, но пак нямаше нищо. Имах чувството, че сънувам в съня си. Ушите ми бучаха, мозъкът ми пулсираше.
Някъде много отдалече чух гласа на Киларион и изглежда, че докато говореше се смееше, но думите бяха неясни като звуци изпод вода.
И тогава осъзнах, че сигурно съм на върха на скалата, че няма накъде повече да се движа, а само трябва да се прехвърля отгоре. Започнах да се прехвърлям през ръба на скалата. Но на едно остро място ожулих врата си и връвчицата на талисмана се скъса. Той се откачи и удряйки се от скала в скала, изчезна бързо под нас. При загубата му почувствах остра болка — бях го опазил чак до тук — но вече бях в мига на последното изтласкване и се озовах на върха, трябваше да мисля само за това, което е пред мен, а не назад.
Изпълзях горе, в същия момент точно до мен от дясно стъпи Киларион и ние издърпахме при нас Земянина.
Пристъпих с треперещи крака — винаги след подобно изкачване става така и ми трябваха няколко мига преди очите ми да свикнат и да различат ясно околната гледка. Картината ме изуми и парализира душата ми: виждах само планини, огромно множество, обръч от върхове с всевъзможни форми и големини; те се простираха, докъдето стигаше погледът ми. Отдавна у мен се прокрадваше предположението, че под общото име Коза Сааг се крие верига от планини, натрупани една върху друга, някакъв необятен свят, въздигнат до безкрайност в небето. Ние трябва да продължим да се изкачваме от височина на височина, щом преодолеем една, ще се озоваваме във владението на друга. Ето как ми се видя тя за пореден път, поне на пръв поглед.
Тогава ясно различих, че една огромна назъбена планина стои в центъра на обръча над другите като Кралица. Високите й склонове бяха прорязани от ослепително блеснали на слънчевата светлина реки с бял сняг, а самият Връх — забулен в плътни облаци, бе недостижим дори за погледа. Разтреперих се пред шеметната гледка на тези висоти, защото проумях, че, без съмнение това е последният връх, Планината на планините, единственият и неповторим Връх на Коза Сааг.
20.
Когато се прехвърлихме през ръба и навлязохме в най-отдалеченото и извисено Кралство, единственото желание на всички бе само да си починем известно време. Над нас, на един хвърлей място, можехме да видим дома на боговете или поне така ни се струваше тогава. Никой нямаше ни силата, ни решителността да рискува да продължи веднага, даже безкрайното любопитство на Трайбън бе надвито от голямата умора. Докато пресичахме Страната на Квуз, докато превземахме тази гола скала, бяхме изразходвали разточително силите си, твърде разточително може би, и сега имахме нужда да ги възстановим, да укрепим волята си, преди да се сблъскаме със следващото предизвикателство.
От това вътрешно плато — пиедестал на най-високите върхове на Коза Сааг — навлязохме в голямо затворено пространство, изпълнено с гори, реки, потоци и долини. Един тайнствен свят отгоре на Стената. Въздухът тук беше още по-разреден, ала ние вече знаехме много добре как да приспособим телата си, за да се справим, а макар разреден, той беше приятен, хладен и свеж. Навсякъде под краката ни растеше гъста синя трева, а огромната планина сякаш със забоден в облаците връх, се извисяваше над нас поразително величествено и красиво. Намерихме приятно място край бърз поток. Разположихме се на лагер с мисълта да останем ден, два, а може би и три, преди да потеглим нагоре. Но останахме повече. Не мога да кажа колко повече, защото един ден преливаше спокойно в друг и времето се изплъзваше, изтичаше край нас, без да го осъзнаваме. Но подозирам, че беше дълго време.