Мястото беше спокойно, а такива нямаше много по време на пътуването ни нагоре по Стената. Тук можехме да се съблечем, да се изкъпем и почистим, да пием студена вода, да берем сочни плодове от дървета, чийто имена никога нямаше да научим. Правехме го ден след ден като омагьосани. А може би и бяхме. Никой не говореше за тръгване, вече ви казах, дори Трайбън. Всъщност Трайбън и аз дълго време избягвахме да застанем очи в очи, защото никой от нас не бе забравил, че като момчета се бяхме заклели да изкачваме Кралство след Кралство и да стигнем Върха. А щом такава бе клетвата ни, защо стояхме още тук? Често виждах, че някои ме гледат угрижено, с опасението да не би в един момент да грабна тоягите и с цялата моя предишна настървеност да подгоня всички нагоре към целта. Ала в този момент вътрешният огън, довел ме чак до тук, бе блокиран. Аз се нуждаех от почивка колкото и останалите, така че нямаха основание да се тревожат в момента. Бях отпуснал юздите и се наслаждавахме на безоблачните дни.
Известно нетърпение да възобновим изкачването проявяваше само Земянина:
— Полър, дължа ти живота си.
Кимнах притеснено, защото той беше блед, още по-слаб от преди и ми се струваше, че в него е останал малко живот. После продължи с угрижен глас:
— Как мислиш, още много ли ще останем в тази долина?
Посочих му дългата сянка на огромната планина:
— Ще останем тук, докато възвърнем отново бодростта си. Нужно ни е да съберем цялата си сила за това пред нас.
— Без съмнение е така, но колкото повече време минава, разбираш ли…
Гласът от кутийката млъкна. Той се взираше тъжно в мен. Знаех какво го безпокоя. През самотните си лутания бе страдал много и сега малкото останала в него сила чезнеше. Усещаше, че идва краят и искаше да умре на Върха между своите приятели. Навярно дългото ни забавяне тук го довеждаше до лудост. Е да, разбирах какво му бе нужно, но ние имахме наши потребности. Дългото безмилостно изкачване към небето ни бе изсушило съвсем. Вече не бяхме млади, бяхме в третата десятка години и дори най-силните между нас чувстваха изкачването, като тежко бреме. А все още ни предстоеше най-страшното. Още не бяхме готови да го предприемем.
Земянина го знаеше, знаеше също, че няма право да настоява. И потули своето нетърпение. Обещах му, че независимо как, ще го заведа при неговите приятели Земяни на Върха и щях да спазя това обещание, макар и наистина по необичаен начин.
Поговорихме още малко. Разпитвах го за неговото селище, къде е разположено спрямо Стената и имат ли Къщи подобни на нашите — на Музикантите, на Адвокатите, на Дърводелците и на всички останали и дали се признават за поданици на Краля. Дълго време след като го попитах за тези неща, той мълча, вглъбен в себе си. После се обади:
— Казах ти, че идвам от много далеч.
— Да.
— Роден съм в свят отвъд небето.
Не знаех как да го разбирам.
— Свят отвъд небето — повторих аз учудено и тъпо думите му като глупак, защото не ги осъзнах. — Тогава ти си бог?
— Съвсем не. Смъртен съм, Полър.
— Но твърдиш, че идваш от един от Световете в Небесата.
— Да, от един свят, наречен Земя.
Спомних си моя отдавнашен Звезден сън: танцувах на Върха, гледах от Върха нагоре към онези Светове, видях студената им светлина, почувствах техния могъщ божествен живот, който се изливаше върху мен.
— Но жителите на Небесата са богове — настоявах аз. — Техните домове са звездите, а звездите са огън. Кой може да живее в огън, освен боговете?
Той се усмихна търпеливо и тъжно и с онзи негов изтощен глас, излъчван бавно от малката му кутийка за говорене, подхвана:
— Да, звездите са огън, Полър. Но до много звезди има Светове, приличащи на този, точно както вашия Свят е близо до своята звезда Екмелиос. Тези светове са твърди и не са горещи, има океани, планини и равнини и на тях могат да живеят хора. Или поне на част от тях във всеки случай.
— Екмелиос е слънце, а не звезда. То е много по-голямо, по-ярко и по-топло от която и да е звезда. Също и Марилема. Нали знаеш, че имаме две слънца.