Сокач мълчеше. Биро продължи на висок глас:
— Хайде, смейте се и вие, какво чакате?! Кажете, че съм луд, че съм побъркан глупак!
Следователят стана.
— Никой не е казал подобно нещо, господин Биро. Поне аз не съм установил, че… В безсъзнание ли е? — обърна се той към старши сержанта, който от няколко минути насам стоеше на вратата, слушайки със затаен дъх фантастичната история.
— В безсъзнание е. Невъзможно е да се разговоря.
— Чувате ли, господин Биро?
— Само не си въобразявайте, че…
— Нямам навик да си въобразявам, господин Биро. Кажете, ако ви помолим утре сутринта, вместо в завода за оптически прибори бихте ли дошли в милицията?
— С призовка ли?
— Надявам се, че и без призовка ще ни потърсите. Да кажем, след десет…
— Ще тръгваме ли, другарю старши лейтенант? — попита старши сержантът.
— Тръгваме. Лека нощ, господин Биро! Спете спокойно!
Старши сержантът поспря за минутка на стълбите.
— Другарю старши лейтенант, не е ли по-добре да му връчим призовка? Или може би още сега…
— На основата на смътни предчувствия? Как не! А, не се страхувайте, че няма да дойде. Този човек изпитва страх от нещо. И търси сигурност. Разбира се, може би го е страх да не се е побъркал или да не би да се побърка. Като отидем в Центъра, ще проуча досегашния живот на този Биро. Къде е участъковата поликлиника? Или може би лекарят на завода за оптически прибори? Хайде, чукай!
Портиерката бе много по-неразговорлива отколкото преди половин час. Вайкаше се, че мъжът й не е в къщи, и забележимо й олекна, когато зад стъклената врата на кухнята се появи сянката на пощаджията. Докато следователят го разпитваше, тя не се намеси нито веднъж. Пощаджията не знаеше нищо повече за историята, но и не това интересуваше Сокач. Интересуваше го Биро. Пощаджията, който след работа бе изпил три халби бира, говореше, без да щади думите си. Като всички бъбриви хора в такова състояние с много подробности наговори всякакви нелепости за Биро. Не успя да зарадва твърде много следователя. Направи му впечатление едно-единствено изречение: През четиридесет и шеста, още преди въвеждането на форинта, Биро скитал доста из провинцията, търгувал на черно и връщайки се в къщи, винаги донасял по нещичко от търговските си обиколки на семейството портиери.
— Знаете ли, другарю старши лейтенант, жена ми тогава кърмеше и малкото брашно и захар, което господин Биро донасяше, ни идваше тъкмо навреме.
Минаваше полунощ, когато портиерката затвори зад тях вратата. Старши сержантът посочи към аптеката.
— Тъкмо е дежурна.
— По-добре утре. Не е спешно. Онези са видели козата. Този пък кой го знае какво е видял.
— Другарю старши лейтенант, вярвате ли на тази козя история?
— За козата, да. Че е била истинска и жива коза. Била е жива — сега съм убеден в това. А ако е била само козленце? Хм? Кажи, можеш ли да внесеш в къщата едно козленце така, че никой от съседите и обитателите да не забележи?
— В раница или в чанта, може.
— Повечето от снабдителите се движат с големи чанти. Видя ли чантата в стаята на Биро?
— Не съм забелязал.
— Не си и гледал. Чантата на Биро беше в преддверието. Чанта с доста големи размери. Дявол знае. Сега ме закарай в къщи, а утре ела да ме вземеш в пет и половина.
Биро гледаше неспокойно към старши лейтенанта. Сокач го наблюдаваше внимателно. Под очите на снабдителя се виждаха сенки, лицето му бе сбърчено, като че ли цяла нощ не бе спал.
— От какво се страхувате, господин Биро? — запита накрая Сокач. — Има ли от какво да се страхувате?
— Мога ли да запаля? — Сокач подаде табакерата си. — Ако разрешите, предпочитам своите… — Всмукна дълбоко, изпусна дим и се загледа в прозореца зад гърба на следователя.
Сокач не бързаше, въпреки че и той не си бе отспал. Сутринта капитан Гере стана в шест и оттогава и двамата работеха без прекъсване. Отначало събраха данни за досегашния живот на снабдителя, след това капитан Гере провери съдимостта на семейството портиери. В това време Сокач разговаря един час с длъжностно лице от музикалния отдел на библиотеката „Сейчени“. След това последва едно друго, не толкова приятно посещение. Сутринта в седем се появи в една малка гостилничка, там, където Луиза Гатц е имала навик да обядва. Касиерката на онази част от гостилничката, отделена за пивница, бе млада жена — дъщерята на семейството портиери.
В гостилничката Сокач влезе като обикновен посетител. Не му се искаше да влиза в качеството си на служебно лице. Разговорът протече между две чашки по петдесет грама ром. Дотолкова дотегна с натрапчивостта си на касиерката, че тя една не извика милиция. Все пак Сокач избегна скандала и успя да измъкне от момичето това, което го интересуваше. В библиотеката също свърши някаква работа. А на какво беше попаднал Гере? И доколко сериозно ще приеме неговото предположение? Гере е прекалено реалистичен. Вярва само на това, което е видял. Затова се допълват толкова добре в съвместната си работа. Ще видим какво ще излезе… ще видим…