Джек Хебуорд беше виждал множество красиви статистки. Не малко пъти беше изпадал във възторг от тяхната красота. Но когато впоследствие ги видеше на екрана, той оставаше разочарован — защото тези същества обикновено се движеха недодялано, като дървени кукли без душа и изразителност. Той познаваше много добре тези жени, чиято красота не им позволяваше да бъдат естествени и да имат душа. Те бяха само кукли без чувства — статистки. Натруфени с разкошни дрехи, те можеха да излизат на сцената само групово и механично се движеха с една и съща светска усмивка. Сякаш самата съдба ги беше предопределила за статистки и през целия си живот те не можеха да бъдат нищо друго, освен статистки.
— Какво има? — попита той навъсено.
— Не мога ли да получа някоя роля в този филм, мистер Хебуорд? — попита тя.
Той изкриви уста.
— Струва ми се, че имате роля, мис… Как се казвахте… Лимингтон, нали?
— Имам, само че съвсем незначителна — усмихна се тя. — Аз и не искам голяма роля. Но съм сигурна, че мога да дам много повече, отколкото при сегашните условия.
— Не се съмнявам, че в края на краищата няма да бъдете по-лоша от другите — злобно каза той. — Не, мила моя, нямам роля за вас. Изобщо повече не ще филмираме, ако не се променят работите. Така стои въпросът.
Тя се обърна, за да си върви, но той я повика отново.
— Вие навярно сте имали добри условия на работа, но сте избягали от тях. Помислили сте си, че щом станете артистка, ще печелите милиони долари годишно и че всеки четвъртък ще можете да си купувате нов автомобил. Или пък имали ли сте си добра службица като стенографка някъде и сте си въобразили, че Холивуд само вас чака. Не, не вървете си по-добре в къщи и разкажете това на баща си.
Лека усмивка заигра по лицето й.
— Не, мистър Хебуорд. Аз не избрах сцената, защото съм луда по нея. Когато идвах насам, знаех много добре, с колко трудности ще трябва да се справя. А родители аз нямам.
Той я погледна с интерес.
— Но как преживявате? Като статистка много не печелите. Бихте могла да получавате по-добро възнаграждение, ако бях директор на някое голямо филмово предприятие и се заемех с големи филми. Но вие знаете, че аз не разполагам с милиони. Когато въртя някой филм, достатъчни ми са само пет по-големи роли.
— Аз разполагам с един аванс срещу наследство от майка ми, а освен това и пиша — каза момичето скромно.
Тя млъкна, когато забеляза, че Хебуорд погледна към вратата на ателието. Адела се обърна. Една забележителна личност стоеше на вратата. В първия момент тя помисли, че е някой киноартист, който се е костюмирал за репетиция.
Човекът на вратата беше възрастен господин, но изправената му стойка и високата фигура го правеха да изглежда по-млад. Той носеше плътно вталена дреха с дълги поли. Краищата на панталоните бяха прикрепени към обувките с кожени ремъци. Високата корава яка и черна копринена вратовръзка бяха старомодни, но нови. Бели ленени ръкавели покриваха китките му. Жилетката от сиво кадифе беше украсена със златни копчета. Цялата му фигура правеше впечатление на оживял портрет от изтеклите петдесет години. В дясната си ръка старият господин държеше голяма шапка с извита широка периферия, а в другата — бастун със златна топка на края. Дълбоко набръчканото му лице имаше приятен, спокоен и благосклонен израз, сякаш човекът съвсем не съзнаваше, че облеклото му не подхожда за времето.
Джек Хебуорд бързо стана и тръгна да посрещне госта.
— Мистер Лонгвал, много се радвам, че ви виждам тук. Получихте ли писмото ми? Не мога да изразя колко съм ви задължен за готовността, с която ми предоставяте къщата си.
Сега Адела позна господина — Самсон Лонгвал, който живееше в Довер Хауз. В целия Чайчестер той беше известен под прякора „старомодния господин“. Когато веднъж правеха снимки на открито, някой й показа голямата му къща със запустяла градина и разкривена ограда.
— Намерих за по-добре да ви посетя — каза влезлият с приятен и звучен глас.
Никога по-рано Адела не беше чувала толкова приятен глас. Тя с любопитство се вгледа в този забележителен човек.
— Надявам се, че къщата и двора подхождат за вашите цели. Наистина стопанството не е напълно в ред, но за съжаление, аз нямам възможност да го поддържам в добро състояние, както моят дядо.