По-нататъшните събития придадоха нова сила на неговите предположения. След три дни дойде още един човек и предаде на Добрек значителна сума. След още три дни пристигна трети, той остави в ръцете на депутата разкошна бисерна огърлица.
Първият се казваше Дешамон, сенатор и бивш министър. Вторият бе маркиз д’Албюфе, бонапартиски депутат, бивш шеф на политическото бюро на принц Наполеон.
Между новите гости и Добрек се възпроизвеждаха приблизително същите груби стълкновения както с Ланжеру. Те винаги свършваха с неизменна победа на депутата Добрек.
„И тъй нататък, и тъй нататък — потъна в размисъл Люпен след последното посещение. — Аз присъствувах на четири дружески срещи. И десет да бяха, двадесет, тридесет, четиридесет, не бих научил нищо повече. Достатъчно ми е, че чрез моите хора научавам поне имената им. Да взема да ги посетя? Защо? Те нямат никакви основания да ми се доверят. От друга страна, трябва ли да си губя времето тук в напразни разследвания? Те не водят до нищо. Отгоре на всичко, Виктория може и сама да ги върши.“
Той бе в затруднение. Следствието, насочено срещу Вошери и Жилбер се обогатяваше с все по-тежки улики. Времето течеше и не минаваше ни ден, без той да се запита — дали всичките му усилия нямаше да доведат нещата до задънена улица. Ако в края на краищата разкриеше смисъла иа тайнствените маневри на депутата Добрек, то това щеше ли да помогне на Жилбер и Вошери?
В този ден едно събитие сложи край на размислите му. След закуската Виктория бе чула откъслеци от телефонен разговор на Добрек.
От онова, което разказа Виктория, Люпен направи извод, че депутатът е насрочил среща на някаква дама и че ще води дамата на театър.
— Ще взема партерна ложа, както преди шест седмици — бе казал Добрек.
И беше добавил през смях:
— Надявам се, че през това време няма да ме ограбят.
За Люпен този разговор не съдържаше нищо неясно. Добрек се гласеше да иде на театър, както преди шест седмици, когато те направиха обира на вилата в Анжиен. Да познава лицето, с което ще се срещне Добрек, за Люпен бе важно. Преди обира Жилбер и Вошери бяха узнали, че отсъствието на Добрек ще продължи от осем часа вечерта до един след полунощ.
След обяд, с помощта на Виктория, Люпен излезе от къщата.
Той отиде в квартирата си на улица Шатобриан и след като извика по телефона трима свои приятели, облече фрак. Дегизира се, както той сам подчерта, като руски княз с руси коси и ниско остригани бакенбарди.
Съучастниците пристигнаха с автомобил.
Пресрещна ги слугата Ахил. Той носеше телеграма, адресирана до Мишел Бомон, улица Шатобриан. Телеграмата съдържаше следното:
„Не идвайте тази вечер в театъра. С появата си рискувате да изгубите всичко.“
— Ясно, съвсем ясно — избухна Люпен. — С мен си играят така, както аз съм свикнал да си играя с другите. Същите дяволии, всичко е същото. С тази разлика, че…
Каква бе разликата, той не знаеше.
Вярно беше това, че е изкаран от релсите, разстроен до дъното на душата си и продължава да действува само от упорство, от любов към изкуството, без да влага в нещата присъщото му прекрасно разположение на духа.
— Да вървим! — каза той на своите съучастници. Шофьорът спря недалеч от площад Ламартин, но не загаси мотора по негова заповед. Люпен предполагаше, че за да избегне навъртащите се около къщата му агенти от Обществена безопасност, Добрек ще вземе такси. Готвеше се да тръгнат след него. Ала сметката му излезе погрешна.
В седем и половина градската порта се отвори широко, блесна ослепителна светлина и по тротоара профуча мотоциклет, мина покрай площада, обърна се пред таксито и с такава бързина пое към гората, че бе немислимо да го преследват.
— На добър час — подхвърли Люпен. Той се опитваше да се шегува, за да прикрие яда си.
Люпен изгледа съучастниците си с тайната надежда да види усмивката върху лицето на някой от тях. Щеше да му олекне, ако имаше на кого да излее гнева си.
— Да си вървим — каза Люпен.
По пътя той им предложи да хапнат. След обяда изпуши една пура, после пак седнаха в автомобила. Обиколиха всички театри, като започнаха с оперните и оперетните. Люпен си купуваше билет, влизаше, разглеждаше партерните ложи и излизаше. После обиколиха и другите театри. Към десет часа във „Водевил“ той забеляза една съвсем закътана ложа, даде бакшиш на разпоредителката и узна, че в нея седят мъж на средна възраст и дама с черен воал на лицето. Съседната ложа бе празна. Люпен я плати, върна се при приятелите си, даде им необходимите наставления, пое по обратния път, влезе в ложата и спокойно се настани, като не изпускаше от очи двойката в съседната ложа. През антракта Люпен различи профила на Добрек. Дамата бе в дъното, не се виждаше ясно.