Добрек и дамата тихичко си говореха. Те продължиха разговора си и след вдигането на завесата, но колкото и да напрягаше слух, Люпен не успя да чуе ни дума.
Минаха десетина минути. На вратата на съседната ложа се почука. Влезе администраторът на театъра.
— Господин депутат Добрек?
— Да — отговори учуден Добрек. — Аз съм. Но откъде знаете моето име?
— От едно лице, което ви вика по телефона и което каза да ви потърся в двадесет и втора ложа.
— Но кой е това?
— Господин маркиз д’Албюфе.
— Какво?…
— Какъв отговор да дам?
— Идвам, веднага идвам…
Добрек скочи на крака и тръгна след администратора. Той още не беше успял да изчезне, когато Люпен отвори вратата на своята ложа и се премести в двадесет и втора ложа.
Люпен седна до дамата. Тя едва задържа вика си на изненада.
— Тихо! — заповяда Люпен. — Трябва да поговоря с вас. Много е важно…
— Ах! — прецеди през зъби жената. — Арсен Люпен!
Люпен едва не припадна. Няколко мига стоя неподвижен, устата му бе зяпнала. Тази жена го познаваше! Тя не само че го познаваше, но го познаваше много добре. Той смяташе, че се е дегизирал до неузнаваемост.
Люпен промълви, крайно объркан:
— Значи вие знаете?… Знаете?…
Пресегна се, и без да й дава секунда дори за защита, вдигна воала й.
— Как? Нима е възможно? — смая се още повече той.
Оказа се същата жена, която беше видял преди няколко дни у дома на Добрек. Жената, която бе вдигнала нож срещу депутата Добрек. Жената, която в загуба на разсъдък от люта омраза, искаше да убие депутата Добрек.
Дамата на свой ред се зачуди.
— Как, вие сте ме виждали?
— Да, в онази нощ, в дома на Добрек! Видях как вдигнахте ножа над него.
Жената направи движение да избяга, но Люпен успя да я задържи. Прошепна:
— Трябва да зная коя сте вие. Затова наредих да извикат Добрек на телефона. Коя сте?
Дамата се уплаши.
— Значи, не го повика маркиз д’Албюфе?
— Не, направи го един от моите хора.
— Но тогава той ще се върне…
— Ще се върне. Но имаме време. Слушайте, ние с вас трябва пак да се видим! Той е ваш неприятел. Ще ви спася от неговата особа…
— Защо? Каква е целта ви?
— Можете да се доверите на мен. Сигурен съм, че имаме общи интереси. Къде мога да ви намеря? Утре, нали? В колко часа? И къде?
— Е, добре…
Дамата го гледаше с видима нерешителност. Не знаеше как да постъпи. Явно, беше готова да каже, но се сдържаше. По лицето й мина сянка на съмнение и открита тревога.
— О, моля ви! Само една дума! Отговорете, веднага си тръгвам. Моля ви, много ви моля!…
Дамата каза:
— Името ми не ви трябва… Нека първо се срещнем, тогава вие ще ми кажете всичко. Да, ще се видим. Утре, в три след обяд, на булевард…
Вратата на ложата се отвори. В рамката й стоеше Добрек.
— Дявол! — изръмжа тихо Люпен.
Люпен бе разярен. Пипнаха го, преди да беше достигнал целта на своето посещение. Добрек се ухили.
— Браво! Така си и мислех… Тази хитрост с телефона отдавна мина от мода, драги ми господине…
Добрек блъсна Люпен в предната част на ложата, и като седна до дамата, продължи:
— И тъй, княже, кой сте вие? Слуга на префекта? Тикате си муцуната тук по силата на някакви служебни задължения?
Добрек разглеждаше с любопитство Люпен и му търсеше подходящо име. Явно, не беше познал в него онзи, когото преди няколко вечери беше наричал Полоний.
Люпен трескаво мислеше, без да снема от него очи. Той не искаше да изостави играта тъкмо в този момент. Бе постигнал разбирателство със смъртната неприятелка на Добрек.
Дамата неподвижно седеше в ъгъла и го гледаше.
Люпен каза:
— Да излезем, да отидем навън, господине, там ще ни е по-удобно да разменим по някоя дума.
— Не! Тук! Тук, княже, тук! — отвърна депутатът. — Веднага, а не през антракта! Не пречим на никого…
— Но…
— Не се мъчи, приятелю мой, без да те пусна, не можеш да направиш и крачка оттук…
Добрек сграбчи Люпен за яката с очевидното намерение да не го пуска до края на действието. Неблагоразумно движение!
Как можеше Люпен да се остави така, при това пред жената, на която беше предложил своето съучастничество, пред жена — това той си го помисли за първи път през живота си, — пред жена, която бе тъй красива, и така много да му харесваше! Мъжката му гордост беше събудена, ала той премълча. Той си наложи да изтърпи тежката длан на Добрек на своето рамо, дори се преви одве, като победен, безсилен, уплашен човек.
— Аха — гавреше се Добрек. — Няма да проявяваме излишно упорство, нали…