Жената изразяваше толкова голяма печал, че в порив на искрена нежност Люпен се доближи до нея и каза:
— Не знам вашите планове, но каквито и да са те, вие явно имате нужда от помощ. Няма да успеете сама.
— Аз не съм сама.
— О, имате предвид онези двамата долу ли? Познавам ги. Те не влизат в сметката. Можете да разчитате на съдействие от моя страна. Спомняте ли си вечерта в театъра? Тогава в ложата вие бяхте готова да ми кажете нещо. Кажете го.
Жената обърна към него очи, дълго го разглежда и, сякаш нямаше сили в себе си да потисне някаква чужда воля, едва доловимо прошепна:
— Какво знаете? Какво знаете вие за мен?
— О, много неща. Името ви не зная, но зная…
Жената с рязко движение прекъсна Люпен, после с внезапна решителност рече:
— Всичко, което знаете, е без полза, то няма никакво значение. Но какви са вашите планове? Вие ми предлагате помощ. С каква цел? Щом не мога нищо да предприема, без да ви срещна по пътя си, вие гоните някаква цел. Каква е целта ви?
— Каква?… Боже мой, струва ми се, че поведението ми…
— Не — каза енергично жената. — Недейте усуква. Между нас би трябвало да има доверие и за да се получи това, трябва да бъдем абсолютно откровени. Ще ви дам пример. Добрек притежава един предмет с нечувана стойност, но този предмет е ценен не само по себе си, а затова, за което е предназначен. Вие знаете този предмет. Два пъти той беше в ръцете ви и двата пъти го вземаха от вас. Аз имам пълното право да мисля, че ако вие искате да получите този предмет, то е само за да използувате онова негово предназначение, което му приписвате. То е за да се възползувате от него за някакви свои облаги, естествено…
— Как така?
— Е, да, ей така — за да се възползувате от него съгласно намеренията си, личните интереси и навици на…
— На крадец и мошеник — довърши мисълта й Люпен.
Тя не възрази. Люпен се помъчи да отгатне какво мислеше тя по очите й. Какво искаше от него тази жена? От какво се страхуваше? Ако тя не се доверяваше, то не трябваше ли и той да се пази от нея? Два пъти тя бе грабвала от ръцете му кристалната запушалка, за да я върне на Добрек. Разкривайки козовете си, не рискуваше ли да попадне в лапите на Добрек? Но Люпен никога през живота си не бе виждал по-сериозни очи и по-искрено и открито лице.
Като престана да се колебае, той заяви:
— Целта ми е проста: освобождаването на Жилбер и Вошери.
— Истината ли казвате, истината ли казвате? — извика жената, като се разтрепера.
Беше го пронизала с поглед, пълен с безпокойство.
— Ако ме познавахте…
— Познавам ви… Зная поне кой сте… Вече няколко месеца се намесвам в живота ви, без вие и да подозирате за това. Но все още имам причини да се съмнявам…
Люпен произнесе уверено:
— Вие не ме познавате. Ако ме познавахте, щяхте да знаете, че аз няма да отстъпя пред нищо, докато двамата ми приятели Жилбер и Вошери не бъдат спасени от ужасната съдба, която ги чака. Вошери, не зная, — добави Люпен, — той е разбойник. Но Жилбер, Жилбер трябва да бъде свободен с цената на всичко. Ужасно е онова, което го чака…
Жената се хвърли като безумна към него.
— Как? Какво казвате? Ужасна съдба? Значи, вие мислите, мислите…
— Действително, мисля — Люпен разбра, че заплахата я бе развълнувала до смърт. — Смятам, че Жилбер ще загине, ако не получи помощ навреме.
— Мълчете, мълчете! — извика тя, като грубо го стискаше за раменете. — Мълчете… Забранявам ви да говорите така. Това е само ваше предположение…
— То е не само мое, но и на Жилбер…
— На Жилбер? Откъде знаете?
— От него самия.
— ОТ него?
— На света има само един човек, който може да го спаси. Той знае това. Този човек съм аз. Само преди няколко дни той с отчаяние ме позова на помощ. От затвора. Ето писмото:
Жената грабна листчето и прочете, заеквайки: „Спасете ме, шефе… Загинал съм… Страх ме е… Елате на помощ…“
Жената изпусна писмото. Ръцете й безсилно увиснаха. После тя безчувствено се свлече на пода.
ГЛАВА V
ДВАДЕСЕТ И СЕДЕМТЕ
Детето спеше в кревата. Майката неподвижно лежеше на шезлонга, където я беше сложил Люпен. Дишаше равномерно.
На ръката й Льопн забеляза венчална халка. На шията й имаше медальон. Той се наведе, и като го отвори, видя мъничка снимка. От нея го гледаха, четиридесетгодишен мъж и момче, по-скоро, юноша, облечен в костюм на гимназист. Лицето на юношата беше обрамчено с къдри.
— Да, така е — каза Люпен. — Бедната!