Ръката, която взе в своите длани, се стопляше. Очите на жената се отвориха, сетне пак се затвориха и тя промълви:
— Жак…
— Не се безпокойте, той спи… Всичко е наред…
Жената се разсъни съвсем. Тъй като продължаваше да мълчи, Люпен започна да й задава въпроси. Искаше да разбере все пак нещо от нея. Показа й медальона:
— Този гимназист е Жилбер, нали?
— Да — отвърна жената.
— Жилбер е ваш син?
Жената затрепера:
— Жилбер е по-големият мой син…
Значи така. Това бе майката на Жилбер. На Жилбер, затворника от Сант, обвинен в убийство, онзи, който правосъдието преследваше с такава жестокост!
Люпен продължи:
— А мъжът?
— Това е мъжът ми.
— Мъжа ви?
— Да, той почина преди три години.
Жената се изправи. Действителността, с всичките ужаси, които щеше да й поднесе, стоеше насреща й.
— Как се казваше вашият мъж?
Жената се поколеба за миг, но отвърна:
— Мерж.
— Викториен Мерж, депутатът?
— Да.
Настъпи дълго мълчание. Люпен не беше забравил шума, който тази смърт бе вдигнала. Преди три години, в кулоарите на парламента депутатът Мерж се беше застрелян, без да остави нито дума за обяснение. Никой не можа да разбере причината за това самоубийство.
— Вие не знаете ли защо се застреля вашият мъж?
— Не зная.
— А Жилбер?
— Не, Жилбер беше изчезнал няколко години по-рано. Мъжът ми го беше прокълнал и го беше изгонил от къщи. Тази скръб бе много голяма, но не тя беше причината за смъртта му.
— А коя?
Нямаше нужда Люпен да задава въпроси. Госпожа Мерж не можеше повече да мълчи. Тя с тъга заразказва:
— Преди двадесет и пет години, когато все още се казвах Кларис Дарсел и родителите ми бяха живи, в Ница срещнах трима млади мъже, имената на които ще ви разяснят веднага страшната драма. Това бяха Алексис Добрек, Викториен Мерж и Луи Прасвил. Тримата се познаваха още от студентските си години. Приятелството им бе продължило и в армията, бяха служили в един полк. Тогава Прасвил бе влюбен в една артистка, тя пееше в операта в Ница. Добрек и Мерж бяха влюбени в мен. Ще се помъча да ви разкажа накъсо за всичко това. Фактите сами по себе си говорят достатъчно много. От първия миг се влюбих във Викториен Мерж. Може би сбърках, като не си признах веднага това, но истинската любов е винаги боязлива, нерешителна и свенлива. За нещастие, периодът на очакване, така прекрасен за тайно влюбените, бе дало основание на Добрек да се надява на нещо. Когато научи, че се омъжвам за Мерж, той побесня.
Кларис Мерж поспря да си поеме дъх, после с променен от вълнението глас продължи:
— Никога няма да забравя това… Тримата бяхме в салона. О, аз още чувам думите му, пълни със заплахи и злоба. Викториен се обърка. Той никога не бе виждал своя приятел в подобно състояние. Добрек имаше вид на див звяр. Той скърцаше със зъби, тропаше с крака, очите му — тогава още не носеше очила, се пълнеха с кръв. Не преставаше да повтаря: „Ще си отмъстя за това, ще си отмъстя за това! Вие не знаете на какво съм способен! Ще чакам, ако трябва, десет, двадесет години! О, вие не знаете… Как умея да отмъщавам! Да правя зло… Каква радост! Аз съм роден да върша злини! Вие двамата ще ми се молите на колене!“
С помощта на баща ми и един слуга Викториен Мерж изхвърли това отвратително същество. След шест седмици се омъжих за Викториен.
— А Добрек — прекъсна я Люпен, — той не се ли опита?…
— Не, но в деня на сватбата ми Луи Прасвил, който ни беше свидетел, въпреки забраната на Добрек, като се върна у дома си, намери младата жена, която обичаше, оперната певица, намери я… намери я мъртва, удушена…
— Какво? — извика Люпен, той беше подскочил от стола. — Нима Добрек?…
— Узна се, че Добрек от няколко дни настойчиво я ухажвал, но нищо повече. Бе невъзможно да се установи кой е посещавал дома на Прасвил в неговото отсъствие. Нямаше никакви следи, нищо.
— Но Прасвил…
— За Прасвил и за нас работата бе ясна. Добрек е поискал насила да отвлече младата жена, може би е пожелал да я насили и по време на борбата си с нея, в загуба на разсъдък, я е сграбчил за гърлото. Но за това нямаше никакви доказателства. Добрек дори не го обезпокоиха.
— Какво стана после с Добрек?
— Няколко години не чухме нищо за него. Знаехме, че се е разорил в игра на комар и че пътува в Америка. Аз постепенно забравих гнева и заплахата му и започнах да си мисля, че ме е забравил, а заедно с това, забравил е и отмъщението си. Впрочем, аз бях много щастлива, за да се занимавам с това, което беше извън любовта ми, политическото положение на моя съпруг и здравето на сина му Антоан.
— Антоан?
— Да, това е истинското име на Жилбер.