Люпен запита:
— Кога… в Кое време… Жилбер… започна?
— Не мога да кажа точно кога. Жилбер, Жилбер и като дете беше такъв, какъвто е сега, обичан от всички, мил, симпатичен, очарователен, но ленив, недисциплиниран. Когато стана на петнадесет години, ние го дадохме в един колеж в околностите на Париж. Искахме да го отдалечим от нашето внимание, да го направим по-самостоятелен. След две години го изключиха.
— Защо?
— Заради поведението му. Бяха открили, че нощно време бяга. Под предлог, че е вкъщи при нас, той се е губил по цели седмици неизвестно къде…
— Какво вършеше той през цялото това време?
— Забавляваше се. Вземаше участие в конни надбягвания, влачеше се по кафенета и съмнителни заведения…
— Значи, той имаше пари?
— Да.
— Кой му ги даваше?
— Неговият зъл гений, човекът, който скришом от нас му е помагал да бяга от колежа, който го отби от правия път, откъсна го от нас и го научи на лъжа, кражба, разврат…
— Добрек?
— Добрек.
Кларис Мерж закри в шепи почервенялото си лице. После с уморен глас продължи:
— Добрек си отмъсти. В деня, в който мъжът ми изгони от дома ни нашия син, Добрек ни написа в писмо всичко, което бе сторил с момчето. Писмото завършваше така: „Тези дни съд. По-късно, затвор. Накрая, нека се надяваме, ешафод.“
Люпен се провикна:
— Как? Добрек ли е подготвил последното престъпление?
— Не, не, онова беше само пожелание. Но какъв ужас ни донесе то! Аз бях болна. Току-що се беше родил малкият Жак. Всеки ден научавахме за някое ново злодеяние на Жилбер — фалшиви подписи, мошеничества… На всичките си познати ние разправяхме, че сина ни е в чужбина, после казвахме, че е починал. Животът ни бе за окайване. Той стана още по-страшен, когато се развихриха политическите бури, които пометоха моя съпруг.
— Как стана това?
— Две думи ще бъдат достатъчни: името на мъжа ми бе в списъка на двадесет и седемте.
— А!
Мъглата за миг се разпръсна и Люпен като при блясъка на светкавица видя цял куп неща, които досега тънеха в мрака.
Кларис Мерж заговори с още по-твърд глас:
— Да, името му беше записано там, но по погрешка, по прищявка на злата съдба. И стана нейна жертва. Викториен Мерж беше член на комисията, която бе натоварена да изучи възможностите за френско участие в Ламанша. Той гласува с тези, които одобриха проекта на дружеството. Дори взе, да, открито го казвам, петнадесет хиляди франка от вносители за изграждането на канала. Това не бе негова работа, но той го направи под въздействието на един от политическите си приятели, в когото по-късно отидоха парите. В този човек той имаше пълна вяра. Като смяташе, че върши добро дело, той погуби себе си. Оказа се, че парите са били подкупи за онези, които гласуваха. Мошеничеството стигна дотам, че част от депутатите си бяха поделили всичките влогове. В деня, когато председателят на дружеството се самоуби и касиерът изчезна, аферата на Канала се появи на бял свят с цялата си верига от интриги и мърсотии. Едва в този ден мъжът ми узна, че повечето от депутатите бяха подкупени, и разбира се, неговото име, както имената на други депутати, шефове на групи, влиятелни членове на парламента, фигурираше в списъка. За този списък се заговори. О, какви дни преживяхме тогава! Ще бъде ли публикуван списъкът? Щеше ли да бъде изнесено и името на мъжа ми? Какво мъчение! Вие си спомняте бурите в парламента, ужаса и издайничеството! В кого бе списъка? Никой не знаеше, но знаеха за съществуването му. Това е всичко. Двама души бяха пометени. Никой не знаеше откъде идваха доносите, в чии ръце се намираха обвинителните книжа.
— Добрек — подсказа Люпен.
— О, не — каза госпожа Мерж. — Добрек все още нищо не представляваше по онова време, той въобще не се беше качил на сцената. Не, спомнете си: истината излезе изведнъж. Показа я на бял свят Жермино, бившият пазач на държавния печат и братовчед на председателя на дружеството. Болен, туберкулозен, той написа в смъртното си легло писмо до началника на полицията, като му завещаваше този списък, който ще се намери след смъртта му в един железен сандък в най-затънтения край на стаята му. Къщата беше заобиколена от агенти. Началникът се настани на квартира близо до болния. Когато най-сетне Жермино умря, отвориха сандъка. Той бе празен.
— И сега, Добрек — прояви нетърпение Люпен.
— Да, Добрек — произнесе госпожа Мерж, чието вълнение растеше с всяка изминала секунда. — Алексис Добрек, който от шест месеца, предрешен до неузнаваемост работеше при Жермино в качеството си на секретар. Как беше узнал, че Жермино притежава този знаменит списък? Не зная. Важното е, че той беше отворил сандъка през последната нощ, преди Жермино да издъхне. Следствието доказа това. Самоличността на Добрек беше установена.