Така, воден от стечение на обстоятелствата, Люпен обърна гръб на полесражението в Париж, в най-важния момент на борбата той отиваше напосоки. И това ставаше четири-пет дни преди неизбежното екзекутиране на Жилбер и Вошери.
Той прекара тежка, мъчителна нощ. От всички страни неизвестност, мрак, безизходност и безсилие.
Вече добре познаваше тайната на кристалната запушалка. Но можеше ли да знае дали Добрек не ще промени и дали не е променил вече тактиката? Можеше ли да знае дали списъкът на двадесет и седемте все още се намираше в предмета, където първоначално го бе скрил? Колко много тревога му носеше фактът, че Кларис Мерж, надявайки се да проследи Добрек, сама беше попаднала в примката му: Добрек явно я бе проследил и сега с дяволска хитрост я завличаше в предварително избрано от него място, далече от всякаква помощ.
Играта на Добрек беше ясна. Та нима Люпен не знаеше колебанието на нещастната жена? Нима не знаеше — Льобалу и Гроняр го бяха потвърдили, — че Кларис гледаше на предлаганата от Добрек безчестна сделка като на приемлив изход от положението. В такъв случай, как можеше Люпен да сполучи? Логиката на събитията, мощно направлявана от Добрек, водеше към съдбоносна развръзка: за да спаси своя син, майката трябваше да пожертвува себе си, съвестта и честта си.
— Мръсен негоднико — скърцаше със зъби Люпен в приливи на неудържима ярост, — ако те пипна, не бих желал да бъда на мястото ти!
В Монте Карло те пристигнаха в три часа след обяд. Люпен не откри Кларис на перона на гарата. Душата му се продираше от съмнения.
Почакаха. Не се яви никакъв пратеник. Люпен разпита стражарите и контрольорите, не бяха ли забелязали сред навалицата от предишните влакове двама пътника по описанието, което направи.
Трябваше да тръгне да претърсва хотелите и пансионите на цялото княжество. Каква загуба на време!
На втория ден вечерта Люпен със сигурност знаеше, че Добрек и Кларис не бяха нито в Монте Карло, нито в Монако, нито в Кап д’Ел, нито в Тюрби, нито на нос Мартин.
В такъв случай? В такъв случай, какво? — питаше се той, като се тресеше от гняв.
Най-после в събота, в посочената от Люпен поща им дадоха телеграма. Телеграмата беше от съдържателя на хотел Франклин в Париж и бе до поискване. Тя гласеше:
„Той слезе в Кан и продължи пътя си за Сан Ремо. Хотел «Амбасадор палас». Кларис“.
Телеграмата беше изпратена сутринта.
— Дявол да го вземе — извика Люпен. — Те са минали през Монте Карло. Трябваше един от нас да остане да пази на гарата. Мислех си за това, но в тази навалица…
Люпен и приятелите му скочиха в първия влак, който заминаваше за Италия.
На обяд минаха границата.
След четиридесет минути влакът влизаше в Сан Ремо.
Веднага видяха един носач с фуражка, който имаше на гърдите си окачена табелка с надпис „Амбасадор палас“. Човекът имаше вид, сякаш търсеше някого сред тълпата.
Люпен се приближи до него.
— Вие търсите господин Льобалу, нали?
— Да, господине. Льобалу и още двама господа…
— Изпрати ви една дама, нали?
— Да, госпожа Мерж.
— Тя във вашия хотел ли се установи?
— Не, не въобще не е слизала от влака, само ми направи знак да се приближа, описа ми тези трима господа и каза: „Предупредете ги, че заминаваме за Генуа… Хотел «Континентал».“
— Сама ли беше?
— Да.
Люпен освободи носача, след като му даде бакшиш, после се обърна към приятелите си и каза:
— Днес е събота. Ако екзекуцията се извърши в понеделник, ние не можем нищо да сторим. Но е малко вероятно изпълнението на присъдата да стане в понеделник. Във вееш случай, тази нощ трябва да пипна Добрек и още в неделя да бъда в Париж с документа. Това е последният ни шанс, да вървим по-скоро!
Гроняр отиде и взе три билета за Генуа.
Влакът изсвири.
Люпен се поколеба за последен път.
— Не, наистина, това е глупост! Какво правим! Ние трябва да бъдем в Париж! Хайде да поразмислим…
Той беше готов да отвори вратата на вагона и да скочи от влака, но спътниците му го задържаха. Композицията тръгваше. Той пак се поколеба. Приятелите му отново го спряха.
Те продължиха лудото си преследване.
Два дни оставаха до екзекуцията на Жилбер и Вошери.
ГЛАВА X
ШАМПАНСКО ЕКСТРА ДРАЙ?
На един от хълмовете, които опасват Ница, между долината Мантега и долината Св. Силвестър се издига огромен хотел, от който се открива приказната панорама на града и залива на Ангелите. Тук постоянно се тълпят хора, дошли от всички краища на света, многолюдното е истинска смес от най-разнородни класи и народности.