Люпен взе от камината една лула, наведе се над пленника, разкъса долната част на маската и тикна между зъбите му кехлибарения мундщук.
— Смучи, драги, смучи. Ех, колко си смешен с тази вата на носа и с лулата си в клюна. Хайде, смучи, дявол те взел! О, аз съм забравил да напълня лулата ти! Къде е твоят тютюн? Твоят любим мериланд?… А, ето го…
Люпен грабна от камината един жълт, неразпечатан пакет и скъса бандерола му.
— Тютюнът на господина! Внимание! Настъпва тържествен момент. Натъпкването лулата на господин депутата! Какво щастие! Следете добре движенията ми! Нямам нищо в ръцете, нито в джобовете си…
Той отвори пакета и с помощта на палеца и показалеца бавно, предпазливо, като истински фокусник извади от тютюневите влакънца един блестящ предмет, който показа на зрителите.
Кларис високо извика.
Това беше кристалната запушалка.
Кларис се спусна към Люпен и я изтръгна от ръцете му.
— Истинската е, истинската е! — произнесе тя като в треска. — Тази няма ивички, като другите запушалки! Освен това, вижте, по средата й минава линия, която я разделя на онова място, където свършват златните фасети… Това е тя, ето, развинтва се… О, Боже мой, нямам повече сили…
Кларис трепереше толкова много, че Люпен взе запушалката и сам я развинти.
Вътрешността на главичката бе куха и в кухината лежеше късче хартия, свито на малка тръбичка.
— Пелюрена хартия — прошепна Люпен, вълнението го беше обзело и него.
Настъпи мълчание. И четиримата чувствуваха, че сърцата им ще се пръснат всеки момент.
— Моля ви се… Моля ви се… — промърмори Кларис.
Люпен разви листчето.
Имената бяха написани едно под друго.
Те бяха двадесет и седем, двадесет и седемте имена от знаменития списък. Ланжеру, Дешомон, Воранглад, д’Албюфе, Лейбах, Викториен Мерж и още други.
Най-отдолу бе подписът на председателя на съвета от управлението на френския канал между двете морета, подпис, кървав на цвят…
Люпен погледна часовника си.
— Един без четвърт — каза той. — Имаме на разположение двадесет минути… Нека се нахраним.
— Но не забравяйте… — каза Кларис, която вече не беше на себе си.
Люпен простичко каза:
— Умирам от глад.
После седна пред масичката, отряза си голямо парче баница с месо и каза на съучастниците си:
— Гроняр, Льобалу, ще си подкрепим ли силите?
— Няма да се откажем, шефе.
— Тогава яжте бързо, момчета. Накрая ще изпием по чаша шампанско. Гощава ни хлороформирания. За твое здраве, Добрек! Сухо шампанско, полусухо или Екстра драй?
ГЛАВА XI
КРЪСТЪТ НА ЛОТАРИНГИЯ
Веднага щом се нахраниха, Люпен се преобрази. Той вече не бърбореше празни приказки, престана с палячовщините. С предишния си авторитет, Люпен се зае със задълженията си на ръководител на групата. Сега, когато той беше вече разгадал тайната на загадъчната запушалка, той се намираше в началото на края на битката.
Онова, което трябваше да извърши нататък, на него му се струваше детска игра. Разбира се, и тук бе нужна бързина, решителност, прозорливост. Най-малката грешка щеше да бъде непоправима. Той знаеше това, и с цялата гъвкавост на ума си обмисли всички възможни решения. Оставаше само да ръководи действията на съучастниците си.
— Гроняр, търговският посредник чака на булевард Гомбета с колата си и коша, който купихме ние. Доведи го тук и заповядай да внесат сандъка. Ако те попитат нещо на регистратурата, кажи, че багажът е за дамата от стая номер 130.
Люпен се обърна към другия си помощник.
— Льобалу, иди в гаража и вземи автомобила. За цената вече се уговорихме. Десет хиляди франка. Купи си шофьорска униформа и докарай автомобила пред вратата.
— А пари, шефе?
Люпен измъкна един натъпкан портфейл от джоба на Добрек и отброи десет банкноти.
— Ето ти десет хиляди. По всичко личи, че нашият приятел е спечелил доста солидна сума в казиното. Бягай, Льобалу.
Двамата мъже излязоха през стаята на Кларис. Люпен издебна един момент когато Кларис не го гледаше и мушна портфейла в джоба си.
„Всичко върви както трябва — каза си той. — Ще остане още много пара, след като покрием всичките си разноски.“