— Жилбер, сине мой… — стенеше Кларис.
Той силно я стисна, обърна я към себе си и прикри устата й с шепа.
— Стига! Млъкнете… Моля ви да мълчите… Жилбер няма да умре!…
Най-после успя да я отведе. На вратата се обърна към Прасвил:
— Почакайте, господине — помоли той с повелителен глас. — Ако ви трябва списъкът на двадесет и седемте… истинският списък, чакайте ме. След един час ще бъда тук, и ще говорим.
Люпен се обърна строго към Кларис:
— А вие, госпожо, имайте още малко кураж. Заповядвам ви това в името на Жилбер.
Като придържаше Кларис така, сякаш държеше някакъв манекен, Люпен мина през коридорите, стълбите, двата двора, и излезе на улицата.
През това време замаяният от събитията Прасвил си възвърна способността да мисли. Той обсъждаше в себе си ролята на господин Никол, който в началото беше незабележим съветник на Кларис, но който в края на краищата в последните минути се бе проявил като човек решителен, авторитетен, пълен с енергия, дори с дързост, готов да премахва всички пречки по пътя си.
Кой можеше да се държи по този начин?
Прасвил потрепера. Отговорът сам се беше натрапил. Доказателствата заваляха, едно от друго по-убедителни.
Едно-единствено нещо смущаваше Прасвил. Външността на господин Никол нямаше ни най-малка прилика е известните фотографии на Арсен Люпен. Съвсем друга беше формата на лицето, на устните, изразът бе друг, друга беше косата, с една дума — нищо не схождаше с описанието на прочутия авантюрист. Но нима Прасвил не знаеше, че цялата сила на Люпен беше в това — с необикновено умение да се превъплъщава? Нямаше никакво съмнение.
Прасвил бързо напусна кабинета си. В коридорите срещна агент от Обществената безопасност и трескаво го попита:
— Сега ли идвате?
— Да, господин главен секретар.
— Срещнахте ли по пътя си дама и господин?
— Да, преди няколко минути минаха в двора.
— Бихте ли познали този човек?
— Мисля че да.
— Не бива да се губи нито минута. Вземете със себе си няколко свои колеги. Идете на площад Клиши. Разузнайте за господин Никол и не изпускайте от очи къщата. Господин Никол трябва да се върне в нея.
— А ако не се върне, господин главен секретар?
— Арестувайте го. Ето ви заповед.
Той се върна в кабинета си, седна на писалищната маса и написа името на заповедта. Агентът се смая.
— Но вие ми говорихте за господин Никол?
— Е?
— На заповедта е написано името на Арсен Люпен…
— Арсен Люпен и господин Никол са едно и също лице!
ГЛАВА XII
ЕШАФОДЪТ
Ще го спася, ще го спася! — неуморно повтаряше Люпен в автомобила. — Кълна ви се, ще го спася.
Кларис не го слушаше, убита от скръб. Повече за себе си, отколкото заради нея, той развиваше своите планове на висок глас.
— Не, играта още не е загубена. Ние имаме още един: силен коз: писмата и документите, които бившият депутат Воранглад предлагаше на Добрек вчера сутринта в Ница. Ще купя тези писма и документи от Станислав Воранглад, каквато и цена да ми иска. После ще се върнем в префектурата и ще кажем на Прасвил: „Тичайте при председателя… Послужете си със списъка така, сякаш е истински н спасете Жилбер от смъртта. Утре, когато Жилбер бъде спасен, можете да признаете, че този: списък е фалшив… Бягайте! Иначе… Е, добре — иначе утре сутринта писмата и документите ще бъдат отпечатани на първите страници на всички вестници. Воранглад ще бъде арестуван, но още същата вечер ще бутнат в затвора и Прасвил!“
Люпен потри ръцете си.
— Той ще отиде! Ще иде! Веднага, след като го видях, почувствувах това. Делото е спечелено. Добре, че намерих в портфейла на Добрек адреса на Воранглад.
Обърна се към шофьора:
— Карай на булевард Распай!
Пристигнаха на посочения адрес. Люпен слезе от автомобила и се качи на третия етаж.
Слугинята му каза, че Воранглад бил заминал и четял да се върна едва вдруги ден следобед.
— А не знаете ли къде е той?
— Господинът е в Лондон.
Когато отново се качи в колата. Люпен не произнесе ни дума. От своя страна Кларис също нищо не го попита, до такава степен всичко и бе станало безразлично.
Пристигнаха на площад Клиши. Когато влизаше в жилището си, Люпен видя, че от стаята на портиерката излизаха двама души. Погълнат от мислите си, той не им обърна никакво внимание. Бяха двама от инспекторите на Прасвил.
— Няма ли телеграми? — попита Люпен слугата си.
— Не, шефе — отвърна Ахил.
— А известия от Льобалу и Гроняр?
— Не, шефе.
— Това е напълно естествено — каза той, като непринудено се обърна към Кларис. — Сега е едва седем, а те могат да пристигнат не по-рано от осем-девет часа. Прасвил ще почака, това е всичко. Ей сега ще му звънна.