— Размислете сам, господин главен секретар. Можех ли да избирам? Изследваният от вас списък на двадесет и седемте беше фалшив. Добрек, който притежаваше истинския, можеше да пристигне само няколко часа след екзекутирането. Значи, оставаше ми само едно средство да спася Жилбер и да постигна помилването му: да задържа с няколко часа изпълнението на смъртната присъда.
— Очевидно.
— Нали? Като застрелях това безчестно говедо, този закоравял престъпник Вошери, и като раних палача, аз всях паника и безредие, тоест, направих морално и физически невъзможно екзекутирането на Жилбер и спечелих няколко часа, които ми бяха необходими.
— Очевидно… — повтори Прасвил.
Люпен продължи:
— Нали? По такъв начин всички — правителството, държавният глава и аз получихме възможността да обсъдим по-добре цялата работа. Помислете си само, да се екзекутира невинен човек! Можех ли да допусна това? Не, по никакъв начин. Трябваше да се действува. Аз действувах. Какво мислите за това, господин главен секретар?
Прасвил мислеше много неща, и особено, че господин Никол даваше доказателство за една страшна безочливост, за такава безочливост, че той имаше основание да се запита, дали наистина трябваше да се бърка господин Никол с Люпен и Люпен с Никол.
— Мисля, господин Никол, че човек трябва да бъде необикновено сръчен, за да убие някого от сто и петдесет крачки, и да рани другиго, когото иска само да рани.
— Притежавам някои способности — скромно отбеляза господин Никол.
— А също така мисля, че планът ви е бил подготвен много по-рано.
— Съвсем не! Вие се лъжете. Ако слугата ми, или по-точно, слугата на моя приятел, който ми остави квартирата си на разположение, квартирата си на площад Клиши, ако слугата не ме беше разбудил, за да ми каже, че някога бил прислужник в тази малка къща на булевард Араго, че наемателите били малко и че там можело да се направи някакъв опит, сега бедният Жилбер щеше да бъде обезглавен. А госпожа Мерж сигурно щеше също да бъде мъртва…
— А?… Мислите ли?…
— Сигурен съм в това. Ето защо се хванах за мисълта на този покорен слуга. Но вие ми създадохте известни грижи, господин главен секретар!
— Аз?
— Ами да! Защо ви трябваше да поставяте дванадесет души пред вратите на къщата ми? Стана нужда да се качвам на петия етаж, да минавам по горната стълба, да излизам през черния вход на съседната къща…
— Много съжалявам, господин Никол. Друг път…
— Или днес, да речем. В осем часа сутринта трябваше да бъда на крак, да чакам на площад Клиши идването на коша с Добрек, да не би автомобила да спре пред дома ми и вашите хора да се намесят в моите работи. Иначе Кларис и Жилбер щяха пак да загинат.
— Но — рече Прасвил, — струва ми се, че тези събития… тези скръбни събития само ще се отложат за един, два, най-много, за три дни. За окончателното им предотвратяване трябва…
— Истинският списък, нали?
— Именно, но той може би не е във вас…
— В мен е.
— Истинският списък?
— Той, той.
— С кръста, с тайния кръст?
— С кръста…
Прасвил млъкна. Задуши го силно вълнение при мисълта за предстоящия дуел с този силен противник. Той трепереше при вида на Арсен Люпен, страшния Люпен, който спокойно и с такова хладнокръвие вървеше към своята цел, сякаш зад себе си имаше армия, а неприятелят бе невъоръжен.
Като все още не се решаваше да го нападне направо, Прасвил боязливо запита:
— Значи Добрек ви го даде?
— Добрек нищо не дава. Взех си го сам.
— Вероятно, насила?
— Господи, не — каза господин Никол, силно усмихнат. — Бях, разбира се, на всичко готов. Когато добрият Добрек беше измъкнат от коша, с който беше пристигнал в Париж с цялата възможна ни бързина и с няколко капки хлороформ за храна, аз бях вече готов за незабавно започване на нежния танц. О, без безполезни и излишни мъчения… Без напразни страдания… Не… Просто смърт… Дълга остра игла се забива малко по малко в сърцето, полекичка, хубаво. Нищо друго… Тази игла щеше да бъде в ръцете на госпожа Мерж. Разбирате ме, нали? Майката, синът на която е застрашен от смъртна опасност, е безмилостна! „Говори, Добрек, или продължавам да забивам иглата… Не искаш ли да говориш? Тогава ще я втъкна още един милиметър… и после още един…“ И сърцето на пациента спира да бие, това сърце, същото, което усеща близостта на иглата… И после още един милиметър… и после още един… о, той разбойникът, проговори! И — надвесени над него, ние чакахме неговото събуждане, треперейки от нетърпение, толкова бързахме… Сигурно ясно си представяте, господин главен секретар? Бандитът лежи на дивана, здраво завързан, с голи гърди, като се мъчи да се освободи от замайващите го пари на хлороформа… Той диша по-дълбоко… Хърка… Идва в съзнание… Устните му помръдват… Кларис Мерж вече шепти: