— С какво се занимава?
— В това е бедата. Не проявява интерес към нищо. Прекарва много време в стаята си. Слуша поп музика, която ме побърква — усмихна се той печално. — Сам съм виновен. Подарих и магнетофон, дадох и парите, с които купува проклетите касети. Исках да дойде в клуба и да й взема треньор по тенис. Каза ми, че било старомодно да играе тенис. После предложих езда — същото. Не посмях да спомена за голф.
— Но, скъпи, тя е момиче. Вероятно спортът не я интересува. С много момичета е така.
— Сигурно си права, мислех си, колко ще е забавно да играем двамата тенис или да отидем на езда. Явно съм сбъркал.
— Какво друго прави?
— Ами подарих и кола и тя често ходи в Сийкъм. — Мел погледна надолу. — Гостува на джуджето, май харесва него повече от мен. Има нещо нездравословно и неприятно у него. Мисля да й забраня да го посещава.
— Как ще го направиш, Мел?
— Ами, ще и кажа повече да не се вижда с него.
— Ако те попита, защо искаш това?
Той я погледна въпросително.
— Мислиш, че не трябва да й забранявам?
— Погледни по друг начин на нещата — каза Джой. — Този човек е познавал добре майка и. Той е чувството и за сигурност в момента. Изведнъж се е преселила в комфортна къща, и при богат човек, за когото знае, че е неин баща, но за нея не значи много. Съвсем естествено е да иска да вижда Едрис… нали така се казва.
— Но той е джудже! Има нещо у него… не зная какво точно, но той не ми харесва. Защо момиче на нейната възраст иска да прекарва, толкова много време с джудже?
— Ти излизаш в осем и половина сутринта и се прибираш вечер в шест и половина. Това е доста дълго време, за да слуша само музика. С кого би могла да разговаря?
— Ако само искаше да дойде в клуба, щеше да намери с кого да разговаря.
— О не, Мел, бъди разумен. Жените в клуба са женени, с деца или като мен… твърде стари, за да се занимават с толкова млади момичета.
Мел се облегна и протегна ръце.
— Виждам, всичките ми идеи не струват. Ти какво предлагаш?
— Бих предложила, очевидното решение: да започне работа. Така ще се среща с хора на нейната възраст. Ще бъде заета и няма да се чувства като риба на сухо.
— О, не за бога! Не искам дъщеря ми да работи. Защо трябва да работи? Имам достатъчно пари за двама ни. Всъщност и тя спомена за работа. Иска да работи в моята банка. Абсурдно е. Защо такова младо и хубаво момиче да се погребва там.
— Ти би ли могъл да я назначиш?
— Няма да е лесно, предполагам, но като високопоставен тук, бих могъл да го уредя. Но няма да го направя, защото не искам тя да работи.
— Мисля, че трябва да й помогнеш да започне работа. — Тя погледна часовника си. — Ще дойдеш ли за вечеря у дома, Мел? Татко също иска да те види.
— Аз също бих искал, но не мога. Не мога да оставя Норена толкова дълго сама. Сега съм обвързан, Джой. Можеш да ме разбереш.
— Не бих ти предложил да поканиш Норена. Осемдесет годишен съдия и госпожица на средна възраст няма да са голямо забавление за нея.
— Откъде го измисли това за госпожицата на средна възраст? Джой се засмя. — Трябва да направиш нещо. Позволи и да работи тук в банката. Сигурна съм, че това ще реши проблема. Обикновено се вслушваш в съветите ми. Уреди го колкото можеш по-бързо, ще видиш, че това ще помогне.
— Значи така мислиш?
— Сигурна съм.
— Може и да си права. Ще говоря с нея и ще се консултирам с Крошуър. Той отговаря за персонала. Тази идея няма да му хареса, но ще го притисна.
Джой се изправи.
— Първата ми вечер у дома е, Мел. Татко ме чака. Трябва да вървя. Кога ще се видим?
— Утре вечер. Искаш ли да вечеряме в клуба?
— Ами Норена?
— Тя сигурно ще излезе, повечето вечери прави така.
— Защо не поканиш и нея?
— Сигурно няма да иска да дойде. Казах ти какво мисли за клуба.
Джой повдигна рамене. Знаеше, че трябва да настоява, но не го направи. Искаше да бъде сама с Мел.
— Вероятно има право. До утре, Мел. Не се тревожи толкова много. Всичко ще се оправи. Ще видиш.
Когато си отиде, Мел седна и се замисли. Винаги е оценявал нейните съвети като приемливи. Ако Норена започне работа, може би няма да е толкова недружелюбна. Помисли и реши, че си струва да опита.
Малко след десет часа на следващата сутрин, Тики излезе по хавлия от банята и влезе в бокса. Зареди и включи кафеварката. Когато кафето стана готово, той излезе за млякото и вестниците. Спря да изчака асансьора. Когато вратата се отвори, от него излезе Фил.
— Здравей, приятел, — поздрави Тики. — Подранил си. Много си искал да ме видиш.
Облечен, както винаги безупречно, Алжир влезе преди него в хола. Беше намръщен, личеше че е ядосан.