Тя го стрелна с очи.
— Защо не? Нормално е едно момиче да носи чанта. — Тя се изправи рязко. — Тръгвам, не искам да закъснявам.
— Довиждане до единадесет.
Айра му кимна за довиждане и излезе бързо от кафето.
Качи се в колата и потегли към служебния паркинг. Беше нервна и напрегната. В чантата си носеше писмо за Джес. Беше го писала предишната вечер. Не беше лесно да му пише. Страхуваше се да пише за банката, а и не знаеше дали той още се интересува от нея. Беше му написала, че сега е в Парадайз Сити и той, ако иска, може да дойде при нея. Писа му колко много и липсва и колко би искала да са заедно. Ще му изпрати пари за билет. Писа му, че за известно време ще имат достатъчно пари да преживяват.
Желязната решетка, която водеше към трезора, не се отваряше преди 9:45. Тези четиридесет и пет минути се проточиха безкрайно. Свърши някаква работа в счетоводството, поговори с една-две от колежките, като се стараеше да не поглежда често стенния часовник. Накрая стана време за слизане. Тя взе чантата си и с енергична походка прекоси фоайето към желязната врата. Служителите от охраната отвърнаха на поздрава и.
— Добро утро, мис, — каза Олдуик, по-възрастният от двамата. — Току-що отварям. — Той беше с рижава коса и с осеяно с лунички добродушно лице. Колегата му, Додж беше чернокос, винаги сериозен. Той едва-едва отклони погледа си и я погледна.
Олдуик и подаде проходния ключ и докато тя разписваше разписката за ключа, той и каза:
— Ще имате работа днес, мис, доста хора си тръгват. Мистър Рос и мистър Ланза-младши ще дойдат около обяд. Бъдете внимателна с тях, от най-богатите ни клиенти са.
— Заминават ли си? — попита за всеки случай Айра.
— Да, почивката им свърши. Мистър Ланза заминава за Тексас довечера. Мистър Рос за Ню Йорк.
— Ще се старая — усмихна се тя и слезе надолу към трезора.
Задържа се около бюрото за малко. Погледна нагоре. От мястото и се виждаха само краката на охраната. Биха могли да я видят само ако клекнат, иначе не. Тя остави чантата на бюрото, извади от едно чекмедже дневника за клиентите и го постави отгоре. Погледна часовника си и видя, че до десет часа остават само три минути. Сърцето и биеше лудо. Повдигаше и се от напрежение. Бръкна в джоба и напипа ключа, който Алжир бе направил. Поколеба се само за момент, погледна нагоре още веднъж и тръгна бързо по тесния коридор. Зави наляво и продължи към дъното, където беше сейфът на Ванеси.
Като застана пред сейфа за пръв път почувства с колко опасно нещо се бе захванала. Може в този момент някой да слезе отгоре, без тя да може да го види. От мястото, където сега стоеше, не се виждаше бюрото и. Ако в този момент я потърси някой и като не я намери може да дойде дотук по коридора, търсейки я. Щеше да я спипа точно когато отваря сейфа на Ванеси.
Погледна часовника си. Беше десет и четири минути. Дорис и беше казала, че никой не идва толкова рано. Въпреки това, тя трябваше да свърши бързо, преди някой да я е потърсил.
За част от секундата нервите и не издържаха и тя понечи да се върне обратно. Помисли за Джес. Не можеше да бъде с него, ако няма пари. Тази мисъл и вдъхна сили и тя пъхна проходния ключ, превъртя го, след това извади ключа на Алжир и отвори с известно усилие и другия секрет. Спря за момент. Ръцете и лепнеха от пот. Ослуша се, не чу нищо. Ами ако в този момент някой чака при бюрото? Какво ли би направил? Колко време би останал да чака, преди да тръгне да я търси или да отиде при охраната и да каже, че я няма? Трябва да погледне. Изтича тихо до ъгъла и погледна към бюрото. Нямаше никой, чуваха се само ботушите на пазачите.
Избърса ръцете си от полата и си пое облекчено дъх. Изтича обратно при сейфа на Ванеси. Дръпна вратата и тя се отвори. Видът на натрупаните един върху друг пликове с пари пресушиха устата и. Взе един плик и преброи банкнотите, бяха двадесет и пет… значи 2500 долара! Повече, отколкото някога е докосвала. Не бяха достатъчни за билет на Джес и за преживяването му за известно време. Взе още един плик. Повдигна полата си и пъхна двата плика под ластичния колан. Нарочно си бе сложила ластичен колан тази сутрин и бе облякла по-свободна плисирана пола. Отне и малко време докато нагласи пликовете. Като се увери, че няма да се изхлузят, спусна полата.
Обърна се пак към сейфа. Сега трябваше да пренесе останалите в сейфа на Алжир. Трябва да го направи колкото е възможно по-бързо. Вътре имаше толкова много пари! Ще се наложи да направи най-малко три курса. Нервите и пак щяха да й изневерят. Насили се и продължи. Извади, колкото можа да хване с двете си ръце. Подреди ги на пода. Пак бръкна в сейфа и в този момент чу приближаващи се стъпки. Шокът бе толкова голям, че за един, ужасяващ я момент, тя замря. Някой слизаше по стълбите!