Остави парите на пода, сейфът отворен и се втурна по коридора. Достигна до ъгъла, откъдето се виждаше бюрото и.
Пред бюрото стоеше Мел Девън и неодобрително я гледаше с повдигнати вежди.
Остана неподвижна. Мислеше за парите на пода и за отворения сейф. Трябваше да мине още десетина метра и щеше да види какви са намеренията и. Той тръгна към нея.
С усилие, което изцеди кръвта от лицето и, тя успя да овладее обзелата я паника. Тръгна срещу него.
— Здравей, татко…
Мел спря и я изчака да приближи.
— Какво има? — попита я, гледайки я съсредоточено. — Нещо нередно ли се случи?
— Нередно? Защо, нищо няма. Мистър Ланза-младши ще дойде около обяд, отидох да видя къде е неговият сейф — излъга хладнокръвно тя, възхитена от способността си да измисли в момента подходящо извинение.
— Тъкмо се чудех къде си? — отново я погледна сериозно той. — Сигурна ли си, че всичко е наред? Толкова си бледа.
— Няма ми нищо.
Тя го заобиколи и тръгна към бюрото. Мел я последва.
— Да не си болна, Норена? Тя нервно се обърна.
— Не се тревожи за бога. Аз… неразположена съм. Щом трябва да знаеш. Винаги изглеждам по този начин в такива случаи.
Сепнат и малко смутен, Мел взе дневника на клиентите.
— Съжалявам, скъпа, че толкова настоятелно питах. Идвал ли е някой от сутринта?
— Не.
— Намери ли сейфа на Ланза?
— Да.
Седна на бюрото и извади купчина счетоводни документи.
— Татко има ли нещо да ми казваш или да започвам да проверявам тези неща?
— Дойдох само да те видя. Исках да проверя как се поддържа помещението. — За неин ужас той се обърна и тръгна по коридора към сейфовете.
— Татко! — гласът и стана писклив. Той се обърна.
— Да?
Мислеше отчаяно как да го задържи.
— Кога ще ме запознаеш с Джой Анслей? — сякаш се изтърва тя, инстинктивно чувствайки, че само това име би го спряло. Оказа се права. Радост озари лицето му.
— Не мислех, че искаш да се запознаеш с нея? — каза той и се върна при бюрото и.
— Да, бих искала… стига и тя да иска.
— Да, тя често пита за теб. Ще вечеряме заедно, защо не дойдеш и ти?
— Добре. Тя стана и седна върху бюрото. Започна да люлее краката си. Ти влюбен ли си в нея?
— Познавам я отдавна — внимателно отговори Мел.
— Ще се ожените ли?
Той я погледна, видя че тя не го гледаше. Изглеждаше съсредоточена повече в люлеенето на краката си, отколкото в отговора му.
— Ти ще имаш ли нещо против? Тя повдигна погледа си към него.
— Аз имам мой живот… ти имаш твой живот и аз не искам да се бъркам.
— О, виж, Норена, това не е вярно. — Той седна на бюрото. — Ти си ми дъщеря. Моят дом е и твой. Ако се оженим, Джой ще дойде да живее с нас. Ще имаш ли нещо против?
— Значи мислиш да се ожените?
— Сега, когато майка ти не е жива… вече да, мисля за това. Бях сам цели шестнадесет години. Но, кажи, против ли си?
— Не.
Той гледаше безизразното и лице.
— Сигурна ли си?
— Когато казвам да, мисля го.
— Тя ще ти хареса, ще ти бъде приятел.
— Тя ще бъде компания за теб. Да говорим откровено. Аз ще се омъжа някой ден. Тогава ще си доволен, че я имаш. По-добре приключи с този въпрос. Аз не бих чакала никой мъж толкова дълго, колкото тя теб.
— Не се смущаваш да казваш мислите си, нали?
— Защо трябва да се притеснявам?
Той се засмя.
— Добре. Значи до довечера. Когато се запознаете пак ще говорим.
— Или я обичаш или не. Ако не я обичаш, казваш и го и я напускаш. Ако я обичаш, трябва да се ожениш за нея.
Телефонът иззвъня и Айра вдигна слушалката.
— Мис Девън, — каза телефонистката — ако мистър Девън е още при вас, кажете му, че мистър Голдсенд го чака.
Айра въздъхна с облекчение.
— Чакат те в кабинета ти, татко, мистър Голдсенд е горе.
— Довиждане до вкъщи — кача Мел и тръгна нагоре по стълбите.
Щом се скри от погледа и, Айра се втурна към сейфа на Ванеси. Грабна пликовете и ги хвърли обратно вътре. Тръшна вратата, заключи я и взе ключовете. След това се върна на бюрото. Седя неподвижна няколко минути, възстановявайки се от преживяването. След това извади пликовете от колана си и ги натъпка в чантата. Постави чантата в едно от чекмеджетата на бюрото.
Няколко минути след единадесет, Алжир се идентифицира на стражата пред решетката. Отвориха му и му посочиха пътя надолу към трезора. Носеше куфарче и беше напрегнат от възбудата. Нали днес щяха да свършат паричните му проблеми. Щом видя бледото, опънато лице на Айра, разбра, че се е случило нещо.
— Какво е станало? — запита без да повишава глас той. — Проблем ли имаш с ключа?