— Ключът е наред — тя стана и заобиколи бюрото. — Щяха за малко да ме хванат. Не мога сама да се справя.
— Нямаш кураж ли? — ядоса се Алжир.
— О, я млъквай! Вие с Тики сигурно сте откачени щом мислите, че ще мога сама да го правя. Ама и аз, дето се хванах да пробвам. Сейфът на Ванеси е вдясно чак в дъното. Би могъл да дойде някой и да ме свари как го изпразвам. Аз не бих подозирала за това, че някои ме търси, докато не се окаже пред мен. Днес Мел слезе долу, почти ме беше сварил с парите на пода и с отворена врата на сейфа.
Алжир чак сега схвана проблема. Съдейки по състоянието и разбра, какъв страх е изживяла. Това Тики не го е дообмислил.
— Права си. Виждам, че е невъзможно сама да се справиш. Добре, сега аз ще го направя, ти само ще наблюдаваш. Къде са ключовете?
Тя му ги даде.
— В дъното на десния коридор, А 472.
— Ако слезе някой, който мислиш че е опасен, предупреди ме. Бутни пепелника на пода. — Той посочи медния пепелник на бюрото и.
Тя кимна.
— Много ли пари има?
— Повече отколкото можеш да носиш.
— Ще се учудиш ако знаеш колко мога да нося ако това са пари.
Той я остави и тръгна към сейфа на Ванеси.
Глава шеста
Айра лежеше в леглото, без да може да заспи. Лунната светлина нахлуваше през прозореца и хвърляше причудливи сенки върху белия килим. Чу, часовника да отбелязва полунощ.
Държеше я будна, постоянно обезпокояващата я мисъл, че сега е напълно изпечен крадец. Незначителните кражби по магазините в Ню Йорк, в които се беше специализирала, бяха детска играчка в сравнение със сега. Ако я хванеха, щеше да отиде на топло за дълго. Почти я бяха спипали. Вълна на срам мина по тялото и. Представи си изражението на Мел, ако я бе заварил пред сейфа на Ванеси. Никога не бе изпитвала срам и не обичаше това чувство.
Изминалите седмици я бяха променили, станала бе мекушава.
Не искаше да си го признае, но чувствате, че животът с Мел, това че го вижда всеки ден и осъзнаването на нежността му, и въздействаха объркващо. Тя не само свикваше с обкръжението. Започваше да й харесва този подреден живот: ставане по едно и също време, отиване на работа, успехите в работата, достъпа до тази среда, за която не би могла и да мечтае без съветите и позицията на Мел.
Размърда се неспокойно. Обезпокои я запознанството с Джой Анслей. Беше решила да се държи студено. Откри, че недружелюбието не ставаше за оръжие срещу топлото, искрено и приятелско излъчване на Джой Анслей. Вечеряха в „Морския клуб“. Беше забавно да гледа плувците, осветени от прожекторите и да слуша танцова музика, прекрасно изпълнявана от оркестъра на ресторанта. След вечеря Мел ги закара в дома на Джой, където тя се запозна със съдията Анслей.
Преди шест седмици, такава идея — запознанство със съдия би я разсмяла. Този висок, слаб осемдесетгодишен мъж с проницателни сиви очи я впечатли, както никой досега.
Държеше се обикновено и любезно, накара я да се почувства удобно. Заведе я в кабинета си, за да й покаже малкия, но интересен „Черен музей“ — записки по негови дела за убийства. Въпреки, че се опита да приеме такова прекарване за старомодно, почувства съжаление, когато Мел дойде да я вземе.
— Ела да ме видиш пак — каза съдията, когато се сбогуваха. Домъчняло ми е за млади лица. Ще дойдеш ли да пием чай в събота, Джой ще е на плажа с баща ти? Ако нямаш нещо по-добро, ще се радвам да си правим компания.
Почти бе готова да приеме. После помисли, че главата сигурно и е омекнала, щом иска да приеме такова нещо. Каза че е заета тогава и си тръгна.
Сега, когато лежеше в леглото, мислеше колко би искала да си говори отново със съдията.
— Няма да го направя, — почти гласно каза тя. — Какво ми става, за бога! Джес ще бъде тук след седмица.
В обедната почивка пусна писмото за него. В друго препоръчано писмо му изпрати 500 долара за билет и за дребни разходи. Изпрати ги със съмнение: ако вземе парите и не дойде?
Мисълта за Джес Караше кръвта и да кипи, сърцето и да бие по-силно и тя се застави да мисли за събитията от изминалия следобед.
Имаше проблем при вземане на отпечатъка от ключа на мистър Ланза-младши. Този нисък и дебел тексасец беше втори Ванеси. Не само интимничеше с приказки а се опита и да я целуне. Едва, когато го заплаши, че ще извика охраната, той неохотно я остави на мира. Успя да вземе отпечатък, независимо, че я отпрати преди да отвори сейфа.
Другият клиент, мистър Рос, висок евреин, със сериозен, респектиращ поглед, носеше ключа на златна верижка, прикрепена на копче от панталона му.
Виждаше се, че той не ще се раздели с ключа си и Айра не посмя да си предложи услугите.