Когато Айра се отклони към терминала за пристигащите на аерогарата в Маями, стрелките на големия стенен часовник показваха 20:15. Трябваше да почака още десет минути до кацането на самолета, с който идваше Джес.
На път за аерогарата, след срещата в апартамента на Едрис, мозъкът и работеше трескаво. Напрягаше се да измисли начини или средства за измъкване от клопката в която сама влезе. Капанът беше коварен, защото Тики знаеше, че тя не би могла да го предаде без да въвлече и себе си. Той беше отгатнал, че е привързана към Девън, преди самата тя да си бе дала сметка. В момента болезнено осъзнаваше този факт. Мисълта да въвлече Девън в скандал, от който да пострада работата му, беше непоносима. Не искаше да мисли, че е възможно да изгуби новия си дом и всичко свързано с него. Непрекъснато си повтаряше, че непременно трябва да има изход. Не можеше нищо да измисли, единствената и надежда сега беше Джес. Той е пълен с идеи. Ако му обясни ситуацията, надяваше се да намери решение. Отказваше да си припомня, че обикновено идеите му бяха детински и не вещаеха успех. Не искаше да си даде сметка, че той по никакъв начин не можеше да се сравнява с жестокото лукавство на Едрис. Продължаваше да се навива, че Джес ще измисли нещо, че той ще я спаси.
Обявиха пристигането на самолета от Ню Йорк. Тя се приближи, за да наблюдава кацането на самолета.
Видя как самолетът докосна пистата. След няколко минути пътниците започнаха да слизат и да се насочват към терминала.
Тя видя Джес и настръхна от възмущение. Беше му изпратила достатъчно пари и се надяваше да го види прилично облечен. Явно е забравила, че Джес не държи на вида си. Беше със същите дрехи, с които го бе оставила — изтърканите, тесни джинси и черното кожено яке. Кожените мексикански ботуши бяха износени и с подбити токове. Беше преметнал мръсен оранжев сак.
Джес беше висок, слаб, с тесни рамене, големи червени ръце и дълги като на щъркел крака. Дългата му мръсна коса докосваше раменете му. Лицето му бе нормално дори хубаво, освен устата, която беше малка и устните твърде тънки. Беше блед и на дясната буза имаше дълбок белег останал му от първите години командване на бандата. Видът му беше, ужасен. Сякаш не се е къпал седмици наред. Имаше крещяща нужда от бръснене.
Айра наблюдаваше, как се движи с арогантна походка между добре облечените пътници — стегнати бизнесмени и елегантните им съпруги. От начина по които го поглеждаха, съдеше че са обезпокоени от това, че такъв битник пътува с тях.
Гледайки го, съзнаваше, колко я бяха променили последните седмици. Как новата среда бе променила старите и норми и възгледи. Сега се питаше, как е могла да бъде влюбена в този мръсен лентяй. Възможно ли е това да е същият Джес, за когото се бе била и чиито желания бе изпълнявала с робска покорност?
Отново почувства срам и желание да избяга преди да я е видял.
Трябва да се стегне, нали тя го бе извикала и той сега идваше. Не може да бяга. Той има адреса и. Ако не я види ще я потърси на него. Какво би казал Мел, като го види? Трябва да го държи на всяка цена далеч от Мел. Но къде да го заведе? Трябва да го склони да се изкъпе и да си купи прилични дрехи. Сети се за плажното бунгало на Мел. Ще го заведе там за през нощта. Мел няма да го ползва до неделя. Ще му купи и дрехи.
Тя тръгна бавно към изхода и застана до една колона. Гледаше излизащите пътници. Видя Джес. Той дъвчеше дъвка и гледаше сърдито. Промъкваше се през тълпата, без да го е грижа кого бута с лакти. Спря едва, когато се измъкна от потока на движещите се.
Насилвайки се Айра излезе напред.
— Здравей, Джес, ето те и теб.
За един момент, по смутеното му изражение, тя разбра, че в първия момент той не я позна. След това зяпна учуден от промяната в нея, но бързо се окопити.
— Я! Виж каква си станала! — провикна се той. — Като светица си се нагласила.
Айра не бе успяла да се преоблече, беше с работните си дрехи и си даваше сметка, че изглежда твърде превзета и старомодна. Нейната спретната сива рокля с бяла яка и ръкавели, черни найлонови чорапи и черни обувки бяха облекло на категорията хора, които Джес най-много ненавиждаше. Наричаше ги влечуги, ближещи подметките на богатите.
— Такава ми е ролята — каза тя, защитавайки се. — Хайде тръгвай, имам много да ти разказвам. Да се разкарваме оттук.
— Така ли? Ами ако не ми се слуша? По дяволите, как смееш да изчезваш така без да се обаждаш? Слабото му лице беше мрачно. Бях решил още тук да те цапардосам по мутрата.
— О, няма ли да пораснеш! — ядоса се Айра. — Ако не си направиш труда да се държиш нормално, връщай се обратно. Тя рязко се обърна и излезе забързано от сградата. Тръгна към колата си.