Айра потрепери.
— Помисли. Изнасяш парите и оставаш на чисто — каза Едрис. — Никога няма да разберат коя е убитата, докато не хванат Алжир. Аз заминавам, но ти можеш да останеш. От цялата работа намазваш ти. Можеш да си запазиш дома и да останеш чиста стига да ни снабдиш с пари. Не го ли разбираш това? Това е големият ти шанс, но трябва да си го платиш. — Той погледна часовника си. Беше 8:50. — Кажи, че ще го направиш!
Айра дълго мълча. Би направила всичко само да може да се отърве от тези животни…
Накрая кимна с глава.
— Ще се опитам — каза без да го погледне.
— Ще успееш и още как. Слушай, направи го щом слезеш в трезора. Пъхни ги в бикините си. Обади се на когото трябва, че не ти е добре, че сигурно си се натровила от храна или нещо такова. Искай разрешение да се прибереш у дома. Ще те чакам тук. Даваш ми парите и си свободна. До единадесет часа аз и Фил ще изчезнем от Парадайз Сити. Разбираш ли сега?
Шокът и паниката бяха отминали. Каза си, че този шанс е или всичко, или нищо. Веднъж да се отърве от тези двамата, тя наистина би могла да запази сегашния начин на живот, който бе започнала да цени толкова много.
— Ще го направя. — Ще ви донеса парите — каза Айра с притаен дъх и се изправи.
Едрис я гледате.
— Ще те чакам тук. Помни, че ако се подхлъзнеш сме загубени… помни го.
Тя излезе и с несигурна походка прекоси улицата. Чувстваше се зле. Започваше да осъзнава, че Алжир всъщност бе убил дъщерята на Мел. Ако Мел научи, не би повярвал, че тя няма нищо общо с убийството. Трябва да вземе парите и да се отърве и от двамата. Ами ако ги хванат! Потръпна при мисълта, че може да се наложи да обяснява и убеждава Мел и полицията, че няма нищо общо с убийството на Норена. Прав беше Едрис, нямаше да повярват.
Следващият час мина агонизиращо бавно. Седя на бюрото си в счетоводството и безцелно прелистваше папка с документи. Беше твърде изплашена, за да върши нещо. Една от колежките й спря при нея и я попита не е ли зле.
— Норена, изглеждаш ужасно. Не мислиш ли, че трябва да си отидеш?
— Нищо ми няма — кратко отговори тя. — Не се безпокой.
Момичето я погледна отново сви рамене и отмина.
Когато стрелките на часовника застанаха на 9:45, Айра се изправи и пресече фоайето към входа за трезора. Олдуик не беше там и това я озадачи. Колегата му отключи решетката.
— Къде е Олдуик? — попита го тя, докато той буташе решетката.
— Зает е — сухо отвърна той, докато и подаваше проходния ключ.
Айра бързо слезе по стълбите и щракна осветлението. Когато отиде на бюрото си, спря и се ослуша. Усещаше само биенето на сърцето си. Устните и бяха пресъхнали от напрежение. Откъм фоайето се чуваха гласове и стъпки и тя тръгна бързо към сейфа на семейство Гарланд.
Извади ключа, който Едрис и даде, пъхна го в първия секрет и завъртя ключа. След това с проходния ключ отключи и втория секрет. Погледна през рамо към дългия коридор. Не се виждаше никой. Тя дръпна вратата и грабна плика, който преди няколко дни сама бе поставила там. След това затвори и заключи вратата на сейфа.
Вдигна си полата и постави плика в бикините си, като го притисна към корема с ластичния колан. След това си оправи полата.
Върна се на мястото с пребледняло от страх лице и с треперещи ръце. Постави проходния ключ обратно в чекмеджето и го заключи. Малко след това при нея слезе Олдуик.
— Добро утро, мис Девън, — поздрави той, гледайки я директно. — Мистър Девън ви вика в кабинета си. Трябва да се качите веднага. — Той отново я погледна. — Зле ли сте мис?
— Няма страшно, нещо не се чувствам добре. Баща ми ли ме вика?
— Да, мис.
— Проходният ключ е в чекмеджето, ще оставя ключа в ключалката — каза тя и бързо тръгна нагоре. Качи се, почука на вратата на Мел и влезе. Спря щом видя, че той не беше сам. Детективът втора степен Том Лепски стоеше изправен до прозореца и гледаше към нея. Разбра веднага, че е детектив и само с усилие на волята продължи да върви.
— Викал си ме, татко?
— Да — каза Мел, изправяйки се. — Това е детективът Лепски от полицейското управление. — Като видя изплашеното и лице, той продължи усмихнат: — Няма нищо страшно, мила. Той иска само да ти зададе няколко въпроса. Смята, че ще можеш да им помогнеш… само няколко въпроса.
Лепски се озадачи. Защо беше така видимо изплашена? Изглеждаше като болна… сякаш всеки момент ще припадне. Защо?
— Седнете, ако обичате, мис Девън, — каза той с по-мек от обикновено глас. — Няма много да ви задържа.