Това е момичето, мислеше той, което трябва да носи постоянно очила, а тя дори в банката не ги носи!
Айра седна на стол до бюрото на Мел. Стисна треперещите си пръсти между коленете и си наложи да издържи на погледа му.
— Виждали ли сте този мъж? — попита Лепски, показвайки й снимка на Алжир.
Айра погледна снимката и кимна с глава.
— Да. Това е мистър Форестър.
— Той често ли посещава банката, мис Девън? — Лепски прибра снимката и извади бележник.
— Всеки ден.
— Отивахте ли с него, за да отключвате сейфа му?
— Да, разбира се.
— Имали ли сте възможност да надзърнете вътре?
— Не. Щом отключвах първия секрет, винаги го оставях сам.
— Дал ли ви е по някакъв начин да разберете, какво оставя там и какво взима?
— Не.
Когато поставяше въпросите, Лепски записваше в бележника, както въпросите така и отговорите. Неочаквано му бе хрумнала идея и искаше да опита.
— Той е напуснал хотела си на девети този месец, не ви ли е дал новия си адрес, мис Девън?
— Не.
— Да е споменавал по име някой от своите приятели?
— Не.
Лепски й зададе въпроса си за уловка:
— Споменавал ли е името на д-р Уайдмън от Маями.
— Не.
— Вие познавате ли д-р Уайдмън, мис Девън?
Айра изтръпна. Гледаше го как записва в бележника с безизразно лице.
— Не, не го познавам.
— Никога ли не сте чували за него?
— Не.
Виж, каква стана тя, мислеше си Лепски. Уайдмън има нейния картон в картотеката си. Той е предписал очилата, а тя сега твърди, че никога не е чувала за него. По дяволите, какво става? Спокойно, си каза той. Не се захващай с нещо, което не можеш да свършиш. Знаеше, че Мел озадачено го наблюдава.
— Когато Форестър идваше в банката, носеше ли куфарче?
— Да.
— Не сте имали представа, какво има вътре?
— Не.
Лепски си записа нещо. После вдигна погледа си и се усмихна.
— Това е всичко, мис Девън. Прегледайте, написаното и ако вярно съм записал всичко, моля подпишете се. Той подаде бележника и Айра неохотно го взе.
— Що за идея? — остро реагира Мел. — Тя не е правила изявление. За какво трябва да се подписва?
Лепски му се усмихна простодушно.
— Нова разпоредба, мистър Девън. Нищо особено, само за по-голяма точност на рапорта.
Мел направи гримаса и окуражаващо се усмихна на Айра.
— Прочети го тогава, мила, и се подпиши.
Айра прочете написаното с дребен, четлив почерк. Инстинктът и за опасност задейства. Знаеше, че влиза в капан, но не знаеше точно какъв.
— Да, вярно е записано — каза тя и взе химикалката, която Лепски й подаде. Тя се разписа под написаното.
Лепски се изправи, взе листа и благодари. Няма нищо нередно със зрението на това момиче, мислеше той. Какво ли значи всичко това?
— О, само още един въпрос, мис Девън. Да знаете нещо за момиче на име Айра Марш?
Айра, като че се смали в стола си. Лицето и толкова пребледня, че Мел рязко се изправи.
— Не… не… никога не съм чувала за такова момиче!
— Зле ли си Норена? — изплаши се Мел и тръгна към нея.
— Не, татко. Чувствам се ужасно — каза Айра. — Сигурно е от храната… може ли да се прибера у дома? Ще се оправя, само малко да полегна.
Мел погледна Лепски.
— Ще тръгвате ли, господин полицай? Виждате как е тя.
— Разбира се, разбира се — каза Лепски. — Съжалявам. — Със светнали от възбуда очи той излезе от кабинета.
— Ще изпратя някой да те придружи до дома, скъпа, — каза Мел. — Толкова съжалявам. Сега се успокой…
— О, не се паникьосвай — каза Айра, идвайки на себе си. Тя се изправи. — Не искам никой да ме изпраща… Не съм тръгнала да умирам! — Тя се обърна и бързо напусна стаята, оставяйки го да гледа с недоумение след нея.
Тики седеше, клатейки късите си крака. Лицето му се бе изпотило, хитрите му подвижни очи постоянно поглеждаха часовника. Още колко ще се бави, чудеше се той. Беше вече 10:43. Дали не се е случило нещо? Дали не са я сбарали пред отворения сейф?
Тогава я видя да влиза. Вървете с вдигната глава, пребледняло лице и сериозен поглед. Идваше без да бърза по пътеката между масите. Напомни му за времето, когато я видя за първи път: дръзка, самоуверена и твърда като закалена стомана. Той избърса лицето си, без да сваля поглед от нея. Тя опря ръце на масата и се наклони към него. Сините и очи искряха.
— Взе ли парите? — попита я Тики, чудейки се на промяната и усещайки смътно неприятности.
— Въпроси ще задавам аз — каза тя вместо отговор. — Ти ли уби сестра ми?
Едрис трепна и изсъска.
— Какво общо има това? — настоя на своето той. — Тя и без това щеше да умре. Аз не я убих! Помотах и да измине края на пътя, който си бе избрала. Теб какво те е грижа? Взе ли ги?