Лепски спря пред входа и слезе. Краката му леко трепереха. Той се усмихна на Тим, който му отговори със същото.
— Беше чудесно, Тим, — каза той. — Ще повторим изпълнението на връщане. Искам да ме върнеш обратно като свърша.
— Окей, — каза Тим. — На връщане ще спестим няколко минути, няма да е толкова натоварено.
Лепски се изкачи по стълбите и натисна звънеца. Отвори му д-р Греъм.
— Добро утро — поздрави Лепски. — От полицията на Парадайз Сити съм. Искам да ви задам няколко въпроса. Мога ли да вляза?
Греъм се отдръпна и му направи път да влезе.
— Надявам се, няма да ме забавите много — каза д-р Греъм, водейки го към кабинета. — Имам насрочена среща.
— Няма да се бавим, сър, — каза Лепски докато сядаше на посочения от Греъм стол. — Правя разследване за ваша ученичка: Норена Марш Девън.
Греъм го погледна изненадано.
— Тя вече не е при нас. Тя…
— Да. Знам за това. Кажете ми, докторе, тя носеше ли очила?
— Да.
— Би ли могла да чете без тях?
— Не, разбира се. Трябваше постоянно да е с тях. Не ви разбирам. Какво…
— Рамките на очилата, бяха ли сини, пластмасови?
Греъм го гледаше озадачено.
— Доколкото си спомням… да бяха сини. Не зная дали бяха пластмасови. Може ли да ми обясните, защо ми задавате тези въпроси?
— Имаме причини да мислим, че именно Норена е убитото момиче в „Кораловия залив“ — каза тъжно Лепски.
Греъм изтръпна шокиран.
— Боже, милостиви! Какво ви кара да мислите…
— Аз ще задавам въпросите — твърдо каза Лепски. Той извади от портфейла си снимката на Алжир. — Виждали ли — този мъж?
— Да, защо? Това е мистър Тебъл, адвокатът на майката на Норена.
Лепски си пое дълбоко въздух. Значи беше прав!
— Имате ли снимка на Норена Девън?
— Да. Имам. Правим снимки в края на всеки семестър — отговори Греъм. Изправи се и отиде при шкафа с папките. След малко извади една снимка.
Прекоси стаята и я подаде на Лепски.
Глава десета
Почти обезумял от страх, Едрис се връщаше към Сийкъм по магистралата. Беше толкова погълнат от мисли по спасяването си, че не забеляза прашния форд, които го следваше през цялото време.
Няма и секунда за губене, казваше си той. Може би го търсеха вече. И той имаше връзки по крайбрежието. Най-добрият му шанс е да се качи на кораб за Мексико.
Но ще трябва първо да поеме риска и да се върне в апартамента си. Трябва да си вземе парите от Алжир. Без пари загива! Ще трябва да го убие. Ако не го направи, той ще убие него. Ще трябва да открие, къде е скрил неговия дял от сейфа на Ванеси. Преди да се върне в апартамента си, трябва да се снабди с пистолет.
Достигайки покрайнините на Сийкъм, той зави надолу по една тясна улица, която водеше към морето.
Изненадан Джес натисна спирачки и спря. Слезе от колата и изтича до началото на улицата. Успя да види, че минито зави надясно в края на улицата и изчезна. Върна се бегом и се спусна бавно и внимателно с форда.
Едрис паркира, слезе и тичешком влезе в неугледен бар, който обслужваше предимно екипажите на риболовни кораби, акостирали в пристанището.
Вътре нямаше никой. Собственикът, едър, космат и намръщен, се беше подпрял на бара и гледаше страницата на вестника с резултатите от конните надбягвания.
Щом видя Едрис се усмихна.
— Здравей, Тики! — Сгъна вестника и се взря в пребледнялото и изпотено лице на Едрис. — Какво ти е приятел?
— Загазил съм, Хари, — отговори той, опитвайки се да нормализира неравномерното си дишане. — Не задавай въпроси… неприятности с полицията. Ще ме уредиш ли на кораб за Мексико?
Хари ококори очи. За момент помисли, че Едрис се шегува. Пак го погледна и видя, че е сериозно.
— Може да се уреди, Тики, но ще ти струва скъпо. Тази вечер в десет ще отплава един кораб. Мога да уредя нещо за теб… ще ти струва три хиляди.
Едрис примига.
— Не можеш ли да направиш по-добър пазарлък, Хари? Там ще имам нужда от пари в началото.
— Ще опитам каквото мога, но този момък е доста алчен, разбираш ме нали?
— Ще трябва да свърша една работа и след това идвам при теб. Можеш ли да ме скриеш до тръгването на кораба?
— Разбира се, за теб бих направил всичко, Тики.
— Има още нещо… трябва ми пистолет със заглушител и то веднага.
Морис го погледна втренчено.
— За какво ти е?
— Не ми задавай въпроси, Хари. Трябва ми веднага.
— Добре. Сигурен ли си, че ще се справиш сам?
Едрис оголи зъби, като хищник.
— Ще се оправя сам. Стига, Хари, нямам време.
Морис кимна с глава и мина зад бара. Върна се след няколко минути с пакет от кафява амбалажна хартия. Подаде го на Едрис.