Дълго се взираха един в друг. Клейтън отдавна беше установил, че униформата вдъхва страх у повечето хора. Всички, дори невинните, се притесняваха в присъствието на полицай и този тип надали правеше изключение. Това беше една от причините, поради които на Клейтън му харесваше да е полицай.
— Имате ли каишка за кучето? — попита той, като се постара въпросът му да прозвучи по-скоро като заповед.
— В раницата ми е.
Клейтън не различи никакъв акцент. «Английски като на телевизионен водещ», така го наричаше майка му.
— Сложете я.
— Не се тревожете, кучето няма да помръдне, ако не му наредя.
— Въпреки това сложете каишката.
Непознатият свали раницата и затършува в нея. Клейтън се надяваше да зърне нещо, което прилича на наркотици или на оръжие. След малко каишката беше закрепена за нашийника на кучето и непознатият се извърна към полицая с въпросително изражение.
— Какво правите тук? — попита Клейтън.
— На излет съм.
— Доста голяма раница за излет.
Непознатият не каза нищо.
— Или се промъквате и зяпате за нещо интересно.
— Така ли правят хората по тези места?
Нито тонът, нито подтекстът на думите му допаднаха на Клейтън.
— Покажете ми някакъв документ за самоличност.
Непознатият отново се наведе над раницата и извади паспорта си. Протегна изпънатата си длан към кучето, за да му нареди да остане на място, пристъпи към Клейтън и му подаде паспорта.
— Нямате ли шофьорска книжка?
— Нямам.
Клейтън се взря в името и устните му леко се размърдаха.
— Логан Тиболт.
Непознатият кимна.
— Откъде сте?
— От Колорадо.
— Идвате отдалеч.
Непознатият не продума.
— И къде отивате по-точно?
— Тръгнал съм към Ардън.
— Какво има в Ардън?
— Не знам, още не съм ходил.
Клейтън се свъси при този отговор. Твърде ловко. Твърде… предизвикателно? Твърде нещо си. Както и да е. Изведнъж усети, че този тип не му допада.
— Чакайте тук — нареди му той. — Нали нямате нищо против да проверя?
— Както искате.
Докато вървеше към колата си, Клейтън хвърли поглед през рамо и видя непознатият да бърка в раницата и да вади купичка, в която изля вода. Все едно беше най-безгрижният човек на света.
Е, ще я видим тази работа. В колата Клейтън предаде по радиото името и го продиктува буква по буква, но диспечерката го прекъсна:
— Чете се «Тиболт», а не «Телбод». Името е френско.
— И защо да ми пука как се чете?
— Просто казвам…
— Пет пари не давам, Мардж. Провери го и толкова, ясно?
— Прилича ли на французин?
— Откъде да знам как изглеждат французите?
— Просто съм любопитна, не се пали толкова. Малко съм заета в момента.
«Да бе, заета! — помисли си Клейтън. — Сигурно се тъпче с понички.» Мардж изяждаше най-малко дузина понички с крем дневно и тежеше поне сто и петдесет килограма.
През прозореца видя как непознатият приклекна до кучето и започна да му шепти нещо, докато то лочеше водата. Шерифът поклати глава: да говори на животно! Откачалка. Като че ли кучето разбира нещо друго, освен няколко заповеди. Бившата му съпруга правеше същото — отнасяше се с кучетата като с хора, което трябваше да му подскаже изобщо да не се захваща с нея, ама нейсе.
— Нищо не намирам — чу Клейтън гласа на Мардж. Май дъвчеше нещо. — Никакви нарушения и глоби, нищо.
— Сигурна ли си?
— Да, сигурна съм. Разбирам си от работата.
Непознатият сякаш чуваше разговора, понеже точно в този момент прибра купата в раницата си и отново я метна на гръб.
— Някакви други необичайни обаждания? За хора, които се скитат из околността или нещо подобно?
— Не, тази сутрин е спокойно. А ти къде беше, между другото? Баща ти те търсеше.
Бащата на Клейтън беше областният шериф.
— Кажи му, че след малко се връщам.
— Струва ми се доста ядосан.
— Просто му предай, че патрулирам, ясно?
«Та да разбере, че работя» — помисли си Клейтън, но не го изрече на глас.
— Добре.
Така е по-добре.
— Трябва да вървя.
Остави радиото в гнездото му и поседя неподвижно, леко разочарован. Щеше да му е интересно да види как ще му понесе арестът на този женчо с дълга коса. Братята Лондри щяха да се позабавляват с него. Редовно ги затваряха в събота вечер: за пиянство, нарушаване на обществения ред и сбивания — най-често помежду им. Освен когато бяха в ареста. Тогава си набелязваха някой друг.
Задържа ръка на дръжката. И защо баща му беше ядосан по това време? Адски го дразнеше. Направи това, направи онова. Занесе ли документите? Пак ли закъсняваш? Къде си ходил? В повечето случаи му идеше да кресне на стареца да не си вре носа в чуждите работи. Въобразяваше си, че командва парада!