Както и да е. Скоро щеше да разбере. А сега беше време да разкара тоя загубеняк хипито, преди да се появят момичетата. Знаеше се, че мястото е уединено. А откачените хипита щяха да съсипят тази му известност.
Клейтън излезе от колата и затвори вратата. Кучето вирна глава, като го чу да приближава.
— Извинете за неудобството, господин Телбод. — Клейтън върна паспорта на непознатия, като нарочно обърка името му. — Просто си върша работата. Нали не носите в раницата наркотици или оръжие?
— Не.
— Имате ли против лично да се уверя?
— Всъщност имам. Четвъртата поправка, нали се сещате?
— Виждам, че носите спален чувал. Лагерувате ли някъде?
— Снощи бях в окръг Бърк.
Кийт огледа мъжа, размишлявайки над отговора му.
— Тук няма къмпинги.
Онзи не отговори. Клейтън пръв отмести поглед.
— По-добре водете кучето на каишка.
— Не знаех, че в този окръг е задължително.
— Не е. Просто заради безопасността на кучето. По главния път минават много коли.
— Ще го имам предвид.
— Ами добре тогава. — Клейтън се извърна и отново поспря. — Нещо против да ви попитам откога сте тук?
— Тъкмо минавах. Защо?
Нещо в отговора му накара Клейтън да се позачуди и той се поколеба, но после си напомни, че този тип няма откъде да знае какви са намеренията му.
— Просто питам.
— Може ли да тръгвам?
— Да, разбира се.
Проследи с поглед как непознатият и кучето му поемат по стария път на дървосекачите и после се отклоняват по тясна пътека към вътрешността на гората. След като се изгубиха от погледа му, Клейтън се върна към наблюдателницата си, за да потърси фотоапарата. Навря ръка в храстите, разрови боровите иглички и се върна обратно по стъпките си, за да е сигурен, че това е правилното място. Накрая коленичи, обзет от паника, фотоапаратът беше на шерифството. Той го вземаше само за специалните си разходки и баща му щеше да го затрупа с въпроси, ако апаратът изчезнеше. Или ако го намереха със снимки на голи жени. Баща му фанатично държеше на спазването на дисциплината и на отговорността.
Вече бяха минали няколко минути. Той чу хрипливото запалване на двигател. Явно колежанките си тръгваха. За миг се запита какво ли ще си кажат, като видят, че джипът му още е тук, но в момента си имаше други проблеми. Фотоапаратът беше изчезнал.
Не беше изгубен. Беше изчезнал. А проклетата джаджа нямаше крака, та да ходи. Нито пък момичетата биха могли да намерят апарата. Което означаваше, че господинчото Телбод го е разигравал още от самото начало. Телбод да разиграва него! Невероятно. Беше усетил, че този тип се държи доста лукаво, нещо от сорта на «знам какво направи миналото лято».
Нямаше да му се размине. Не можеше да допусне някакво мърляво откачено хипи, което говори с кучето си, да се подиграва на Кийт Клейтън. Не и в този живот.
Запроправя си път през клоните към шосето с намерението да настигне Логан Тиболт и да му даде да се разбере. И това само за начало. Щеше да последва още, със сигурност. Някой да разиграва Клейтън? Не се беше случвало. Не и в този град. И за кучето не даваше пет пари. Кучетата имали чувства? Чао, кученце. Фасулска работа. Немските овчарки бяха същински оръжия — всеки съд в окръга щеше да го признае.
Но да кара подред. Първо да намери Тиболт. Да вземе фотоапарата и да реши каква ще е следващата му стъпка.
Едва когато приближи към джипа си, Клейтън установи, че двете му задни гуми са спукани.
— Как каза, че ти е името?
Няколко минути по-късно Тиболт се приведе над предната седалка на джипа в опит да надвика вятъра.
— Логан Тиболт — каза и посочи с палец през рамо: — А това е Зевс.
Зевс седеше на задната седалка с изплезен език и душеше въздуха, докато джипът се носеше бързо към магистралата.
— Красиво куче. Аз съм Ейми. А това са Дженифър и Лори.
Той погледна през рамо и поздрави:
— Здравейте.
— Здравей.
Бяха разсеяни и нищо чудно, помисли си той, след онова, което бяха преживели.
— Благодаря, че ме качихте.
— Дреболия. До Хамптън ли каза, че отиваш?
— Ако не ви е много далеч.
— На път ни е.
След като се отклони от пътя на дървосекачите и се погрижи за едно-две нещица, Тиболт се върна на шосето точно когато момичетата потегляха. Вдигна палец, доволен, че и Зевс е с него, и те спряха почти веднага.
Понякога нещата се случват точно както трябва.
Макар да се преструваше, че не е така, всъщност той бе видял трите да пристигат сутринта — бивакът му беше от другата страна на хребета срещу брега, — но ги беше оставил на мира, както си беше редно, щом започнаха да се разсъбличат. Онова, което те правеха, според неговите разбирания попадаше в категорията «няма лошо». Те и той бяха единствените хора тук и Логан не възнамеряваше да ги зяпа. На кого му пука дали са голи, или са костюмирани като кокошки? Не му влизаше в работата и така щеше да си остане, докато не забеляза ченгето да се приближава по пътя с колата на шерифството на окръг Хамптън.