Тиболт смяташе, че изминава повече от трийсет километра на ден, макар че не следеше точно нито времето, нито разстоянието. Не това беше целта на пътуването. Вероятно някои хора си мислеха, че той върви, за да изпревари спомените, които е оставил зад гърба си, и в това имаше нещо поетично. Други сигурно бяха убедени, че той върви просто в името на самото пътуване. Но и двете не бяха верни. Тиболт обичаше да ходи пеша и искаше да стигне някъде. Просто и ясно. Харесваше му да се движи, когато си поиска, в желаното от него темпо и към желаното от него място. След като четири години беше изпълнявал заповеди в частите на морските пехотинци, свободата на този живот го примамваше.
Майка му се тревожеше за него, но майките са си такива. Поне неговата майка. Обаждаше ѝ се през няколко дни, за да я увери, че е добре, и обикновено след като затвореше, се обвиняваше, че не е честен с нея. През последните пет години отсъстваше през повечето време, а преди всяка от трите си мисии в Ирак слушаше по телефона наставленията ѝ да не върши глупости. Е, не извърши глупост, но на няколко пъти беше на косъм. Не разказваше на майка си за случилото, обаче тя научаваше от вестниците. «А сега и това — оплака се тя вечерта преди заминаването му. — Тази идея ми се струва налудничава.»
Може и да беше. А може и да не беше. Той още не знаеше със сигурност.
— Какво мислиш, Зевс?
Кучето вдигна поглед, когато чу името си, и застана до него.
— Да, знам, гладен си. Нищо ново.
Тиболт спря на паркинга на порутен мотел в края на града. Извади купата и последната останала храна за кучето. Зевс започна да се храни, а той огледа града.
Хамптън изобщо не беше най-лошото място, което бе виждал, но не беше и най-хубавото. Градът се намираше на бреговете на река Саут, на шейсетина километра северозападно от Уилмингтън и крайбрежието ѝ на пръв поглед по нищо не се отличаваше от хилядите самозадоволяващи се работнически общности в Юга с прекалено много история и гордост. Няколко светофара висяха на провиснали кабели и прекъсваха потока на уличното движение, който се точеше към моста над реката, а от двете страни на главната пътна артерия имаше ниски тухлени постройки, простиращи се на около осемстотин метра, на чиито прозорци с шаблони бяха изписани имената на разни заведения за хранене и магазини за железария. Имаше няколко стари магнолии, чиито дебели коренища издуваха тротоарите. В далечината Тиболт забеляза старомоден бръснарски стълб2 и неизменните старци, седнали на пейка пред него. Усмихна се. Беше чудато и старинно, като фантазия от петдесетте години.
Когато се вгледа по-внимателно обаче, установи, че първоначалното му впечатление е измамно. Въпреки че градът се намираше на брега на реката — или може би точно затова — белезите на разрухата личаха по близките покриви, по разронените тухли на основите, издаващи големи наводнения в миналото. Все още нито една витрина на магазин не беше закована с дъски, но като видя евтините автомобили, паркирани отпред, Тиболт се запита колко дълго щяха да издържат собствениците им. Дребната търговия в малките градове отстъпваше пред настъплението на динозаврите, а ако това място беше като повечето други, през които беше минал, сигурно тук имаше нова територия за бизнес, най-вероятно свързана с «Уолмарт» или «Пигли Уигли», която щеше да възвести края на тази част на града.
Обаче незнайно защо тук се чувстваше странно. Не беше сигурен как точно си беше представял Хамптън, но не беше точно така.
Нямаше значение. След като Зевс се нахрани, Тиболт се запита колко ли време ще му е нужно, за да я намери. Жената от снимката. Жената, с която беше дошъл да се срещне.
Щеше да я намери. Със сигурност. Нарами раницата си.
— Готов ли си?
Кучето наклони глава.
— Хайде да си вземем стая. Искам да хапна и да се изкъпя. Ти също имаш нужда от къпане.
Тиболт направи няколко крачки, преди да установи, че Зевс не помръдва. Хвърли поглед през рамо.
— Добре, прави каквото искаш, аз тръгвам.
Запъти се към рецепцията да се регистрира, сигурен, че Зевс ще го последва. В крайна сметка винаги го следваше.
Преди да намери снимката, животът на Тиболт течеше така, както той открай време го планираше. Винаги действаше по план. Искаше да се представя добре в училище и го направи, искаше да се занимава с различни спортове и накрая наистина тренира почти всичко. Искаше да се научи да свири на пиано и на цигулка и напредна достатъчно, за да пише сам музика. След като завърши колеж в университета в Колорадо, реши да стане морски пехотинец и служителят, който набираше хора, беше възхитен, че Тиболт предпочете да се запише като редник, вместо да стане офицер. Изумен, но възхитен. Повечето младежи, завършили колеж, нямаха желание да стават дребни риби, обаче той искаше точно това.