Първо. То не миришеше като градско момче, а по-скоро като човек, живеещ във ферма. Бъди Паркинс и братята му обработваха триста акра недалеч от Аманда, на около петдесет километра южно от Кълъмбъс, и Бъди знаеше, че не може да се излъже в това. Момчето миришеше като Кембридж, а Кембридж беше село. Бъди бе израсъл с миризмата на ферма, на селски двор, на тор и поникващо жито, на грах и парници и от неизпраните дрехи на момчето до него се излъчваха всичките му познати миризми.
Освен това самите дрехи. Бъди си мислеше, че госпожа Фарън би трябвало да е ужасно болна, за да изпрати сина си на път с джинси, просто вкоравени от мръсотия. Ами обувките! Та кецовете на Луис Фарън само дето не се бяха разпаднали на краката му, връзките им бяха снаждани безброй пъти, а самата гума — нацепена на сто места.
— Значи те взеха колата на баща ти, така ли, Луис? — попита Бъди.
— Точно както ви казах. Въшливите страхливци се промъкнаха посред нощ и я откраднаха направо от гаража. Мисля, че нямаха право да постъпват така. И то с хора, които работят с всички сили и които щяха да подновят вноските си, веднага щом могат. Прав съм, нали? И вие мислите като мен, нали?
Честното, загоряло от слънцето лице на момчето бе обърнато към него, сякаш това бе най-сериозният въпрос от оставката на Никсън насам и на Бъди инстинктивно му се искаше да се съгласи, добросърдечната категоричност на мнението на момчето, ухаещо на работа във ферма, просто предразполагаше към съгласие.
— Струва ми се, че всичко може да бъде разгледано от две страни — смънка Бъди Паркинс не особено радостно.
Момчето премигна, после изви глава и се втренчи в ширналия се пред тях път. И отново Бъди долови безпокойството му, тревожния облак, витаещ около момчето, и почти съжали, че не бе дал на Луис Фарън съгласието, от което той очевидно имаше нужда.
— Леля ти сигурно преподава в първоначалното училище в Бъкай Лейк — подметна Бъди, като се надяваше поне отчасти да разведри момчето, да го насочи към бъдещето, не към миналото.
— Да, господине, точно така. Тя работи в началното училище. Казва се Хелън Вон. — Изражението му не се промени.
Но Бъди отново бе чул, не че се имаше за някой нов Хенри Хигинс, професора от прочутия мюзикъл, но сега със сигурност разбра, че младият Луис Фарън не говори като човек, израсъл в Охайо. Гласът на хлапето звучеше съвсем различно, бе твърде стегнат и интонацията му се издигаше и снишаваше по странен начин. Гласът изобщо не бе на човек от Охайо. Със сигурност не бе на селянин от Охайо. Имаше акцент.
Или беше възможно едно момче от Кембридж, Охайо, да се научи да говори така? Съществуваше ли достатъчно смахната причина за подобно нещо? Бъди предполагаше, че съществува.
От друга страна, вестникът, който Луис Фарън стискаше под мишница, сякаш потвърждаваше най-лошите подозрения на Бъди Паркинс, че неговият благоуханен млад спътник е беглец и всичките му приказки са лъжи. Името на вестника, което Бъди можеше да прочете, без дори да извие глава, беше „Ангола Хералд“. Имаше една Ангола в Африка, към която много англичани се бяха втурнали като наемници, но в щата Ню Йорк, горе до езерото Ери, също имаше Ангола. Кадри от нея вървяха по новините неотдавна, но той не можеше да си спомни във връзка с какво.
— Може ли да ти задам един въпрос, Луис — каза Бъди и се прокашля.
— Разбира се — отвърна хлапето.
— Как така едно момче от малко градче, намиращо се на четирийсетия паралел, носи със себе си вестник от Ангола, Ню Йорк? Питам от чисто любопитство, синко, понеже разстоянието ми се струва дяволски голямо.
Момчето погледна към вестника, сгънат под мишницата му, и сякаш го притисна още по-силно, като че ли се страхуваше да не му избяга.
— О, намерих го тази сутрин.
— Хайде бе — възкликна Бъди.
— Да, господине. Беше захвърлен на пейката на една автобусна спирка.
— Ти си чакал автобус сутринта, така ли?
— Ами да. Преди да реша да спестя парите и да тръгна на стоп. Господин Паркинс, ако наистина можете да ме закарате до Зейнсвил, аз почти съм стигнал. Ще успея да се добера до къщата на леля още преди обяд.