— Аха — съгласи се Бъди и известно време неловко мълча. Най-накрая не издържа и като гледаше право пред себе си, много тихо попита:
— Синко, ти да не би да си избягал от вас?
Луис Фарън просто го смая. Той се усмихна. Не се ухили, не се изкиска, а наистина се усмихна, сякаш мислеше, че самата идея да избягаш от къщи е забавна. Тя някак си го зарадва. Момчето го погледна само частичка от секундата, след като самият той бе извил глава към него, и очите им се срещнаха.
Секунда, две, три… колкото и кратък да бе погледът им, Бъди Паркинс успя да забележи, че омърляното момче, седящо край него, е красиво. Самият той винаги се бе смятал за неспособен да употреби точно тази дума, за да опише човешко същество от мъжки пол, навършило девет месеца, но Луис Фарън наистина бе красавец. Избликналото му чувство за хумор моментално бе задушило безпокойствата и тревогите и от него към Бъди — петдесет и две годишен, баща на трима сина-юноши — се излъчваше пряма, искрена доброта, която сякаш бе само малко понащърбена от преждевременно натрупан и доста необичаен опит. Луис Фарън, дванадесетгодишен според собствените му думи, бе успял някак си да стигне по-далеч и да види повече от Бъди Паркинс и това, което бе видял и извършил, го бе превърнало в красавец.
— Не, не бягам от къщи, господин Паркинс — каза момчето.
После премигна, очите му отново се вглъбиха и загубиха блясъка си, светлината им угасна и хлапето се сгуши в седалката си. Вдигна коляно, опря го в предното табло и отново притисна вестника под мишницата си.
— Дано е така — въздъхна Бъди Паркинс и премести поглед към магистралата. Почувствува облекчение, без да бъде съвсем сигурен защо. — Може би наистина не бягаш, Луис, но май криеш нещо, а?
Момчето не отговори.
— Работил си в някаква ферма, нали?
Луис го погледна изненадан.
— Да. През последните три дни. Два долара на час.
„И майка ти от боледуване не намери време да изпере дрехите ти, преди да те изпрати при сестра си, така ли?“ — помисли си Бъди, но каза:
— Луис, иска ми се да се чувствуваш поканен и да си помислиш дали не искаш да погостуваш у нас. Не казвам, че бягаш от къщи или нещо такова, но ако ти си от околностите на Кембридж, аз ще изям без остатък цялата си разбрицана стара кола, барабар с гумите и всичко останало. Освен това самият аз имам три момчета и най-малкият, Били, е само три години по-голям от теб, така че ние чудесно знаем как да храним момчета у дома. Можеш да останеш колкото искаш, в зависимост от това на колко въпроса ще пожелаеш да отговориш. Предполагам, че ще ти ги задам, след като за пръв път разчупим хляба заедно.
Бъди потри чело с ръка и погледна към хлапето. Луис Фарън не изглеждаше като момче, склонно към откровения.
— Ще бъдеш добре дошъл, сине.
Усмихнат, Луис отвърна:
— Много мило от ваша страна, господин Паркинс, но аз наистина не мога да приема. Трябва да отида да видя… леля си в…
— Бъкай Лейк — добави Бъди.
Момчето преглътна и отново се втренчи напред.
— Ще ти помогна, ако искаш помощ — повтори Бъди.
Луис поглади почернялата си, мускулеста ръка.
— Това, че ме взехте, наистина е голяма помощ. Честно.
Десетина безмълвни минути по-късно Бъди наблюдаваше източената фигура на момчето, което с упорита стъпка слизаше надолу по шосето, свързващо магистралата със Зейнсвил. Еми сигурно щеше да го вземе за побъркан, ако го видеше да води вкъщи още едно гърло за хранене, някакво странно, мръсно хлапе. Но погледнеше ли момчето отблизо, поговореше ли веднъж с него, Еми веднага щеше да извади скъпите чаши и чинии, останали от майка й. Бъди Паркинс не вярваше, че в Бъкай Лейк действително живее жена на име Хелън Вон, нито пък беше сигурен, че мистериозният Луис Фарън изобщо има майка — момчето приличаше на кръгъл сирак, нагърбил се с непосилна задача. Бъди видя как то се скри зад завоя и продължи да гледа втренчено огромната жълто-виолетова светлинна реклама на халите долу в ниското.
За миг си помисли да изскочи от колата и да го настигне, да се опита да го върне обратно… и тогава изведнъж си спомни една многолюдна, задимена картина от новините в шест. Ангола, Ню Йорк. Някакво нещастие, твърде незначително, за да бъде показано повече от веднъж, се беше случило в Ангола, една от хилядите малки трагедии, с които изобилствува светът под потоците от новини. Всичко, което Бъди успя да извика в паметта си през този кратък миг, бе картината на железа и греди, посипали се като гигантски сламки върху премазани коли или щръкнали нагоре от някаква димяща дупка в земята — дупка, водеща може би направо в пъкъла. Бъди Паркинс погледна още веднъж празното място на пътя, където преди малко бе стояло момчето, после натисна съединителя и включи на първа.