А преди това, ако въобще имаше късмет да открие киносалон, трябваше да се погрижи за две неща, които непрекъснато отлагаше повече от седмица. Джек бе забелязал как Бъди Паркинс гледа окаяните му кецове. Те не само се бяха полуразпаднали на краката му и никак не приличаха на обувки за бягане, но и самите им подметки, някога пружиниращи и еластични, по мистериозен начин бяха станали твърди като асфалт. В дните, когато му се налагаше да изминава големи разстояния или да работи прав цял ден, краката му пареха от болка като изгорени.
Втората задача — да се обади на майка си, бе толкова обременена с вина и други страховити предчувствия, та на Джек чак не му се мислеше за нея. Изобщо не знаеше дали ще успее да сдържи сълзите си, когато чуе гласа й. Какво щеше да стане, ако усети, че е отслабнала, ако му се стори, че съвсем е останала без сили? Ще може ли наистина да продължи пътя си на запад, ако Лили дрезгаво го помоли да се върне в Ню Хампшир? И така, той дори не искаше да си признае, че ще позвъни на майка си. Съзнанието му изведнъж много ясно си представи редица телефонни автомати, строени под пластмасовите си похлупаци, и незабавно изтри образа им, сякаш Елрой или някое друго създание от Териториите би могло да изскочи от слушалката и да го сграбчи за гърлото.
Точно тогава три момичета, година или две по-големи от Джек, изхвърчаха от една лимузина, която безшумно се бе плъзнала през паркинга и бе спряла близо до главния вход на халите. За секунда му заприличаха на модели, непохватно представящи изкълчени пози на удоволствие и учудване. Когато сколасаха да заемат по-обикновени стойки, момичетата погледнаха с безразличие Джек и с вещина започнаха да привеждат косите си в ред. Уверените в превъзходството си малки принцеси изглеждаха дългокраки в опънатите по телата им дънки и когато се смееха, слагаха ръка пред устата си с жест, който предполагаше, че самият смях е смешен. Джек забави крачка и тръгна със скоростта на сомнамбул. Една от принцесите го погледна и промълви нещо на кестенявото момиче до себе си.
„Станал съм различен — помисли си Джек. — Вече не приличам на тях.“ Откритието го изпълни със самота.
Набито русо момче със синя дънкова жилетка без ръкави се смъкна от шофьорската седалка и събра момичетата около себе си просто като се престори, че не им обръща внимание. Момчето, което беше по-голямо и със сигурност играеше в университетския футболен отбор, хвърли един поглед към Джек и после преценяващо се загледа във фасадата на сградата.
— Тими! — повика го едно от момичетата, високо и кестеняво.
— Идвам — отвърна момъкът. — Просто се чудех какво ли така ужасно вони на лайна тук наоколо — добави той и възнагради девойките с високомерна усмивчица.
Кестенявото момиче презрително се ухили към Джек и се понесе по асфалта с приятелките си. Трите последваха арогантното тяло на Тими през стъклените врати.
Джек почака фигурите на Тими и ескорта му, които се виждаха през стъклото, да се смалят до размера на кукли надолу по алеята, преди да стъпи на плочката, която отваряше вратите.
Хладният въздух го прегърна.
От фонтан, чиято височина стигаше до втория етаж, струеше вода и се стичаше в широк басейн, ограден с пейки. Открити магазини гледаха към фонтана и от двете нива. От боядисания в охра таван се разнасяше тиха музика, както и специфична бронзова светлина. Миризмата на пуканки, ударила Джек в носа в мига, в който стъклените врати се плъзнаха и се затвориха зад гърба му, на талази излизаше от античен фургон, боядисан в червено като пожарна кола и поставен вляво от фонтана на приземния етаж. Джек незабавно бе видял, че в халите няма киносалон. Тими и дългокраките му принцеси плуваха нагоре с ескалатора в дъното и според Джек възнамеряваха да се настанят в ресторанта, наречен „Капитанска маса“, на втория етаж. Джек отново бръкна в джоба си и докосна рулцето банкноти. Перцето за китара на Спийди и монетата на капитан Фарън кротуваха на дъното в компанията на шепа центове.
На приземния етаж, притиснат между щанд за пържени картофи и магазин за алкохолни напитки, който рекламираше щурото намаление на две марки уиски, някакъв магазин привлече Джек с дългия си тезгях, отрупан със спортни обувки. Служителят зад касата се наведе напред и с явното подозрение, че Джек може би ще се опита да открадне нещо, го загледа как рови и преобръща чифтовете. За Джек марките върху тезгяха бяха напълно непознати. Нямаше „Найк“ или „Пума“, а някакви неизвестни имена, пък и изложеното много повече приличаше на гуменки, отколкото на кецове или маратонки. Джек предположи, че и те не са лоши и ще му свършат работа.