Избра си най-евтините, от които в магазина имаха неговия номер — сини платненки с червени лентички отстрани. Никъде по тях не бе изписана марката им и те му изглеждаха по-незабележими от всички останали. На касата плати с шест смачкани еднодоларови банкноти и каза да не му ги увиват.
Седна на една от пейките пред високия фонтан и изхлузи разпарцаливените си кецове, без да си прави труд да ги развързва. Когато намъкна новите обувки, краката му с право въздъхнаха от благодарност. Стана от пейката и пусна старите отрепки във високото черно кошче за боклук с бял надпис: „Не бъдете замърсители!“, под който с по-дребни букви пишеше: „Земята е нашият единствен дом“.
След това безцелно започна да се движи насам-натам и да търси телефони. Пред фургона с пуканките се раздели с петдесет цента и му бе връчена фунийка топли пуканки, по които проблясваше мазнинка. Мъжът на средна възраст с мустаци на морж и тиранти, който му продаде пуканките, му каза, че телефонните автомати са на горния етаж, някъде около сладкарница „Тридесет и един вкуса“, и разсеяно посочи най-близкия ескалатор.
Джек си гребна от пуканките, пъхна ги в устата си и застана на стъпалото зад една двадесетгодишна мацка и някаква поувехнала дама, чийто ханш заемаше цялата ширина на ескалатора, но и двете бяха с панталони.
Ако Джек решеше да се пренесе от самите хали или даже от място на един-два километра от тях, щяха ли стените им да се разтреперят и таванът им да се сгромоляса, щяха ли да се разхвърчат тухли и греди, и високоговорители, и прожектори и да премачкат всички, достатъчно нещастни да се случат вътре? И щяха ли самоуверените принцеси и арогантният Тими и повечето от останалите да завършат земния си път с пукнати черепи и различни осакатявания и премазани гърди и… за секунда, точно преди да слезе от ескалатора, Джек видя как огромни гипсови късове, греди и железа политат от тавана, чу ужасния трясък на приземния етаж, чу виковете — те сякаш се носеха из въздуха.
Ангола. „Рейнбърд Тауърс“.
Джек усети, че дланите му се изпотяват, и ги изтри в джинсите си.
„Тридесет и един вкуса“ разпръсваше нажежена до бяло рекламна светлина вляво от него и когато се обърна нататък, видя, че от другата страна започва някакъв коридор. Стените и подът му бяха облицовани с лъскави кафяви плочки и още след първия завой Джек зърна три телефона, които наистина бяха под прозрачни пластмасови похлупаци. Срещу тях се намираха вратите на мъжката и женската тоалетни.
Под средния похлупак Джек набра нулата, после кода на града и номера на „Алхамбра“.
— За чия сметка? — попита телефонистката и Джек каза:
— Разговорът е за сметка на госпожа Сойер от апартамент с номера 407 и 408. Ще говори с Джек.
Телефонистката на хотела прие поръчката и гърдите му се стегнаха. Тя прехвърли разговора в апартамента и телефонът иззвъня веднъж, втори път, трети път.
После изведнъж майка му каза:
— Господи, детето ми, радвам се да те чуя. Делата ти на километри далеч от мама хич не са по вкуса на старица като мен. Някак си ми е празно, когато не се мотаеш наоколо, пък и няма кой да ми казва как да се оправям със сервитьорите.
— Бедата ти е, че си твърде изискана за повечето от тях — отвърна Джек и си помисли, че сигурно ще се разплаче от облекчение.
— Джеки, а ти добре ли си? Кажи ми истината!
— Да, мамо, добре съм. Наистина съм добре. Просто исках да се уверя, че ти… знаеш какво.
Слушалката изпука, изписука пискливо и се разнесе пращене на статично електричество, неприятно като скърцането на пясък под подметка.
— И аз съм добре — продължи Лили. — Доста. Поне не съм по-зле от преди, ако за това се тревожиш. Май ми се иска да знам къде си.
Джек се поколеба за миг и слушалката отново припука и изсъска.
— Сега съм в Охайо. Съвсем скоро ще видя Ричард.
— Кога ще се върнеш, Джеки?
— Не мога да кажа. Бих искал, но не знам.
— Не можеш да кажеш! Кълна се, че ако баща ти не бе ти измислил странното, глупаво име… и ако ме бе помолил да те пусна десет минути по-рано или десет минути по-късно…
Припукването заглуши гласа й и Джек си спомни как бе изглеждала в сладкарницата, колко изпита и отпаднала беше тогава и как я бе помислил за старица. Когато връзката се възобнови, той попита:
— Имаш ли неприятности с чичо Морган? Той безпокои ли те?
— Отпратих го оттук, след като добре го нарязах.
— Той е бил там, така ли? Идвал е при теб? Сега продължава ли да те тормози?
— Отървах се от Слоут на втория ден след твоето заминаване, дечко. Хич не си губи времето да се тревожиш заради него.