— А той каза ли къде отива? — попита Джек, но в мига, в който думите излязоха от устата му, телефонът изпращя така, сякаш искаше да пробие дупка в главата му. Джек се смръщи и отдръпна слушалката от ухото си. Ужасният виещ звук бе толкова силен, че ако някой се появеше по коридора, неминуемо щеше да го чуе.
— Мамо! — викна Джек и притисна слушалката към ухото си. Пращенето се засили, сякаш някое радио, което не е на станция, е усилено докрай.
Линията внезапно утихна. Джек разклати слушалката, после я притисна към ухото си, но чу единствено смълчаното черно присъствие на мъртъв въздух.
— Хей — викна той и раздруса вилката. Тишината сякаш се притискаше към ухото му.
И пак внезапно, сякаш неговото натискане на вилката бе помогнало, сигналът — като истински оазис на нормалност и подреденост — се върна. Джек прехвърли слушалката в лявата си ръка и с дясната бръкна в джоба за нова монета.
И както непохватно се туткаше, просто замръзна. Сигналът изведнъж изпълни всичко наоколо и той чу гласа на Морган Слоут да му говори така ясно, сякаш добрият стар чичо Морган стои до съседния телефон.
— Домъкни задника си обратно вкъщи, Джек. — Гласът режеше въздуха като скалпел. — Просто го домъкни, преди ние да направим това.
— Чакай — възкликна момчето, сякаш молеше за време. Всъщност то бе твърде ужасено и изобщо не усещаше какво говори.
— Не мога да чакам повече, пале такова. Та ти сега си убиец. Така е, нали? Убиец си и не чакай повече възможности от нас! Просто се вдигни и се дотътри обратно до загубения курорт в Ню Хампшир! Веднага! В противен случай ще се наложи да те върнем вкъщи в сандък.
Джек чу изтракването в слушалката. Изпусна я. Телефонът сякаш се затресе на стената и изведнъж се свлече, увисна и се заклати на снопчето жици, преди да тупне тежко на пода.
Вратата на мъжката тоалетна се отвори с трясък зад гърба на Джек и някакъв глас извика:
— Мама му стара!
Джек се обърна и видя късо подстриган младеж с бяла престилка и папийонка, продавач в някой от магазините най-вероятно.
— Не го направих нарочно — каза Джек. — Просто се случи.
— Мама му стара! — повтори онзи, опули се насреща му, понечи да затича, но само прокара ръце през косата си.
Джек гърбом заотстъпва по коридора. Когато почти бе слязъл с ескалатора, чу че онзи най-накрая започва да крещи:
— Господин Олафсън! Господин Олафсън! Телефонът, господин…
Джек затича.
Навън въздухът бе свеж, изненадващо влажен. Той замаян застана на тротоара и видя как някаква синьо-бяла полицейска кола завива към паркинга и се насочва към халите. Бе на около петстотин метра от главния вход. Джек се обърна и тръгна надолу по тротоара. Шестчленно семейство се мъчеше да измъкне огромен градински стол през следващия вход. Джек забави крачка, за да погледа как майката и бащата обръщат дългия стол насам, натам и по диагонал, а децата им се пречкат в желанието си да се наместят върху него или да им помогнат. Най-сетне, с кански усилия, столът бе измъкнат. Полицейската кола лениво обикаляше огромния паркинг.
Недалеч от вратата, през която неорганизираното семейство успя да измъкне стола си, върху дървена щайга седеше възрастен негър. В скута му се полюляваше китара. Когато го наближи, Джек забеляза металното канче до краката му. Лицето на негъра бе скрито зад огромни мръсни слънчеви очила и под периферията на петносана касторена шапка. Ръкавите на дънковото му яке бяха сбръчкани като кожата на някой слон.
Джек кривна към бордюра, за да го заобиколи, и забеляза белезникавото, провесено през врата му картонче. Приближи се малко и успя да прочете избелелия надпис, надраскан на ръка с големи разкривени букви:
СЛЯП ПО РОЖДЕНИЕ
СВИРИ ВСЯКАКВИ ПЕСНИ
БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ
Почти отминаваше, когато негърът, хванал очуканата стара китара, дрезгаво прошепна:
— О, йеее!
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Снежко пее
1.
Джек се врътна към негъра. Имаше чувството, че сърцето му ще изхвръкне.
„Дали е Спийди?“
Слепецът посегна за канчето, вдигна го и го разклати. Няколко монети издрънчаха на дъното.
„Спийди е. Той се е скрил зад тъмните очила. Спийди е.“
Джек бе сигурен в това. Само след миг бе сигурен точно в противното. Спийди нямаше квадратни рамене и широки гърди. Раменете на Спийди бяха по-полегати, дори малко смъкнати, и заради това гърдите му изглеждаха леко хлътнали. Мисисипи Джон Хърт, а не Рей Чарлс.
„Но изобщо не бих могъл да бъда сигурен, преди да си свали очилата.“
Тъкмо отвори уста, за да произнесе името на Спийди на глас, и старият човек започна да свири — изкривените му пръсти, тъмни и матови като овехтял орехов фурнир, който редовно е бил претриван с намазнен парцал, но никога полиран, бързо, гъвкаво и грациозно се плъзгаха по струните. Свиреше добре, пръстите му безпогрешно извличаха мелодията и след миг Джек я позна. Имаше я на една от старите плочи на баща му, озаглавена „Мисисипи Джон Хърт днес“. И въпреки че слепецът не пееше, Джек знаеше думите: