Русият футболист и трите принцеси изгряха през главния вход на халите. Всяка от принцесите държеше по една фунийка сладолед, мистър Америка — по един лютив хот-дог във всяка ръка. Насочиха се към мястото, където стоеше Джек. Той изобщо не ги забеляза, понеже вниманието му изцяло бе погълнато от негъра и китарата му. Беше прикован от идеята, че това е Спийди, който някак си е прочел мисълта му. Как иначе би било възможно един непознат човек да започне да свири песен на Мисисипи Джон Хърт в секундата, в която на самия Джек хрумва, че Спийди прилича на него? Освен това случайно ли в песента се споменаваше името Луис, пътното име на Джек?
Русият футболист премести и двата сандвича в лявата си ръка и с дясната цапна Джек по гърба с всичката сила на тренираните си мускули. Джек си прехапа езика, зъбите му изщракаха като капан за мечки. Болката бе неописуема. Той политна напред и се спъна в канчето на слепеца. Монетите се пръснаха на всички страни. Китарата замлъкна.
Мистър Америка и трите кискащи се принцеси вече бяха отминали. Джек се загледа след тях и отново усети познатата безсилна омраза. Това значеше да си съвсем сам и да се скиташ немил-недраг, това значеше да си още хлапе и да зависиш от чуждата милост, това значеше да бъдеш лесна жертва всекиму — на психопати като Озмънд и на изкуфели старци като лютерана Елбърт Паламаунтън, чиято представа за добре преминал работен ден бе дванадесет часа да се бъхтиш и шляпаш през лепкавите ниви под непрекъснато изливащия се леден октомврийски дъжд, а през обедната почивка да седиш прав като свещ в кабината на комбайна му, да нагъваш сандвичи с лук и да четеш от Книгата на Йов.
На Джек не му се прииска да ги „порази“, въпреки че имаше странното усещане, че реши ли, би могъл, че притежава някаква особена сила, нещо като електрически заряд. Понякога му се струваше, че и други хора също разбират това, виждаше го изписано по лицата им. Но той наистина не искаше да се занимава с тях, единственото му желание бе да бъде оставен сам, да…
Слепецът търсеше разпилените монети, ръцете му внимателно опипваха тротоара, гъвкавите му пръсти се движеха така, сякаш четяха по него. Напипа десетцентова монета и я пусна в металното канче. Дзън!
Джек смътно дочу как една от принцесите възкликна:
— Защо му разрешават да стои тук, толкова е гаден!
После коленичи, за да помогне. Започна да събира монетите и да ги пуска в канчето на слепеца. Тук долу, близо до стареца, усети миризмата на кисела пот, на плесен и някакво сладникаво ухание, като на покълнало жито. Елегантно облечените купувачи гнусливо ги заобикаляха.
— Благдаря, благдаря — монотонно нареждаше слепецът и Джек усещаше пиперливия му дъх. — Благдаря, поживил те Бог, благдаря…
Спийди е.
Не е Спийди.
Това, което най-накрая го накара да проговори, беше мисълта колко малко от вълшебния сок му бе останало. Не повече от две глътчици. Джек не знаеше дали след случилото се в Ангола някога отново ще посмее да се пренесе в Териториите, но все още искаше да спаси живота на майка си, което означаваше, че може би ще се наложи.
Освен това каквото и да беше талисманът, той сигурно трябваше да се пренесе в другия свят, за да го вземе.
— Спийди?
— Благдаря, Бог да те поживи, благдаря, не чух ли нещо да се търкулва ей натам, а? — Той посочи с ръка.
— Спийди! Аз съм! Джек!
— Никой не спи тук наоколо, момче. Не, господине. Няма таквоз нещо. — Ръцете му започнаха опипващата си разходка по тротоара в посоката, в която бе посочил. Едната от тях намери монета от пет цента и я пусна в канчето. Другата случайно докосна обувката на елегантна млада жена. Хубавичкото й бездушно лице се сгърчи в почти болезнено отвращение и тя се отдръпна като попарена.
Джек вдигна последната монета, търкулнала се чак на самата улица. Беше сребърен долар, голяма стара монета със Статуята на свободата от едната страна.
От очите му потекоха сълзи. Затъркаляха се по мръсното му лице, а той се опита да ги избърше и само ги размаза с треперещата си ръка. Плачеше за Тилке, Уайлд, Хейгън, Дейви и Хайдъл. Плачеше за майка си. За Лаура де Лосиан. За сина на коларя, който лежеше мъртъв на пътя с пребъркани джобове. Но най-много плачеше за себе си. Беше се изморил да се мъкне по пътищата. Ако човек подкара своя собствен кадилак, нищо чудно пътуването да му се стори път-мечта, но когато трябва да измине цялото разстояние на стоп, когато разчита само на палеца си и на историята, която просто е започнала да се изтърква, когато зависи от чуждата милост и лесно може да стане жертва на всекиго, за него това не е нищо друго освен път на изпитанията. Джек чувствуваше, че вече е изтърпял достатъчно, но нямаше начин да се откаже. Откажеше ли се, ракът щеше да отнесе майка му, а чичо Морган като нищо щеше да смаже него самия.