Мръсните слънчеви очила се наклониха към него.
Джек усети дълбоко, разтърсващо облекчение. Да, той наистина разбираше. Слепецът говореше за труден избор, внушаваше му, че между труден избор и престъпно поведение просто има разлика. И че може би престъпникът не беше тук.
Престъпникът май бе човекът, който преди няколко минути му каза да си замъкне задника вкъщи.
— А току-виж — отбеляза слепецът и придружи думите си с тъжен ре-минор — всичко Бог решавал, така поне ми казваше някога старата ми майка, а сигурно и твоята тъй ти казва, ако е християнка. И ние, ей тъй, мислим си, че правим едно, а то излязло друго. Щото Книгата на книгите казва, че сичките неща, ама даже и тия, дет ни се чинят зли, знайш, Бог ги решава. Ти как мислиш, момче?
— Не знам — призна си честно Джек.
Беше съвсем объркан. Трябваше само да затвори очи, за да види как телефонът се изтръгва от стената и увисва на жиците като странна марионетка.
— Ама мен, знайш, работата лошо ми мирише. Чини ми се, че си се оставил сичко туй да те тласне към пийване.
— Какво! — смаяно възкликна Джек и после си помисли: „Хрумна ми, че Спийди прилича на Мисисипи Джон Хърт и той веднага засвири песен на Джон Хърт… а ето сега по същия начин заговори за вълшебния сок. Вярно, прави го много предпазливо, но мога да се закълна, че точно това има предвид.“
— Ти наистина разчиташ чуждите мисли — тихо каза Джек. — Разчиташ ги, нали? В Териториите ли се научи, Спийди?
— Хич не ги чета мислите, знайш, хич даже, ама кат дойде ноември стават четирийсет и две години, откак ми загаснаха лампите, а за четирийсет и две години, знайш, носът и ушите на чиляка заемат и тяхното място. Мирише ми на евтино вино от тебе, синко. Помирисвам го, знайш, навсякъде върху теб, га че ли косата си си мил с него!
Джек изпита странно неудобство — винаги се чувствуваше така, когато го обвиняваха, че е извършил нещо лошо, а той всъщност бе невинен. Та откакто се пренесе тук отвъд, се бе допрял само веднъж или дваж до почти празната бутилка, и то неволно! И докосването просто го бе изпълвало с ужас, карало го бе да се чувствува като селянин от Средновековието, докоснал тресчица от Светия кръст или костичка от някой светец. Бутилката наистина беше вълшебна, вярно. Вълшебна и могъща. И понякога убиваше хора.
— Не съм пил, честно — успя да промълви Джек накрая. — Това, с което започнах, почти свърши… човече, та аз дори не го харесвам! — Стомахът му се сви в нервен спазъм. Само при мисълта за вълшебния сок започна да му се повдига. — Но имам нужда от още малко. Просто за всеки случай.
— Мили Боже, чуй го! Момче кат него! — Слепецът се изсмя и поклати глава. — Хич не ти трябва туй, ама хич, знайш. Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества.
— Но…
— Чуй! Ще ти попея малко, че да се ободриш. Звучи баш кат за теб.
И той запя с глас, нямащ нищо общо с гласа, с който говореше. Дълбок и силен и трептящ, без следи от негърския говор. Джек си помисли, че звучи почти като обиграния, обработен глас на оперен певец, забавляващ се с малко популярна музика, и усети как ръцете и гърбът му настръхват от богатството, силата и пълнотата му. Главите по тротоара започнаха да се обръщат.
— „Зарее ли се пак над теб червеношийка, не можеш ти да хълцаш, не можеш ти да плачеш, дочуеш ли познатата, трептяща, сладка песен…“
Джек бе пронизан от сладостно и ужасно усещане, от чувството, че и преди е слушал това или нещо, което много прилича на него. И когато слепецът се ухили с изпочупените си, пожълтели зъби, момчето осъзна откъде му е познато всичко, разбра какво караше главите да се обръщат така, както биха се обръщали, ако по паркинга препускаше носорог. В гласа на пеещия негър се долавяше прекрасна, несвойствена чистота, чистотата на въздух, толкова прозрачен и свеж, че човек би могъл да помирише репичка, извадена от земята на половин километър. Песента бе стара и позната, но гласът… гласът чисто и просто беше от Териториите!
— „Ставай… ставай, ти сънливко… ставай, ставай от леглото… че те чакат смях и песни и любов и…“
Изведнъж и китарата, и гласът замряха. Джек, който изцяло бе съсредоточил вниманието си върху лицето на слепеца (подсъзнателно се опитваше да проникне право през тъмните очила и може би да види очите на Спийди зад тях) разшири кръгозора си и видя, че до слепеца са застанали двама полицаи.