— Знайш, хем не чувам нищо — почти свенливо продума слепецът, — хем ми се чини, че помирисвам нещо синьо.
— По дяволите, Снежко, известно ти е, че нямаш право да работиш около халите — кресна един от полицаите. — Какво ти каза съдията Халас, когато за последен път беше в кабинета му? Само в търговската част на града между Сентър Стрийт и Мюръл Стрийт. Никъде другаде. Дявол да го вземе, момко, много си изкуфял! Съвсем си сдал багажа, откакто жена ти го върза, а? Просто не знам…
Спътникът му го побутна и кимна с глава към Джек.
— Ей, хлапе, бързо към къщи и дим да те няма! — отсечено нареди първият полицай.
Джек тръгна надолу по тротоара. Как да остане? Даже и да можеше да помогне с нещо, не смееше да остане. Имаше късмет, че вниманието на полицаите бе заето с човека, когото нарекоха Снежко. Защото погледнеха ли го втори път, той не се съмняваше, че щяха да поискат да докаже кой е. С нови кецове или не, останалата част от него изглеждаше жалка и занемарена. А полицаите от сто километра помирисват скитниците, а ако Джек не беше скитник, то едва ли някога е имало такъв.
Представи си как го захвърлят в участъка на Зейнсвил, докато градските полицаи, добре сложени момци в синьо, които всеки ден слушат Пол Харви и подкрепят президента Рейгън, се опитват да открият чие малко хлапе е той.
Не, на полицаите от Зейнсвил не им трябваше друго освен един-единствен бегъл поглед.
Зад гърба му се приближаваше равномерно пърпорещ двигател.
Джек понамести раницата си и заби поглед в новите кецове, сякаш безмерно се интересуваше от тях. С ъгълчето на окото си зърна бавно задминаващата го полицейска кола.
На задната седалка седеше негърът, а до него стърчеше дръжката на китарата му.
Когато патрулната кола зави към изходната алея, слепецът внезапно обърна глава и погледна през задното стъкло, погледна право към Джек…
… и въпреки че Джек не можеше да надзърне през зацапаните тъмни очила, той бе абсолютно сигурен, че Лестър Спийди Паркър му намигна.
2.
Джек повървя още малко, притиснат от мисли, и накрая отново стигна до разклонението за магистралата. Спря и се втренчи в табелите, които му се струваха единственото ясно нещо, останало в света,
(в световете?)
където всичко друго бе само подлудяващо сиво въртене. Усещаше как тъмната депресия, която се вихреше наоколо, прониква и в самия него и се опитва да разстрои решението му. Това, че му бе мъчно за дома, също играеше роля за засилване на депресията, но на фона на обзелата го мрачна безнадежност предишната му носталгия изглеждаше наистина детска и неосъзната. Струваше му се, че сега е оставен на произвола на съдбата, без дори едно-единствено здраво нещо, за което да се хване.
Докато стоеше пред табелите и наблюдаваше движението по шосето, Джек осъзна, че е дяволски близо до мисълта за самоубийство. Известно време го бе поддържала мисълта, че скоро ще види Ричард Слоут (и въпреки че не бе искал да признае и пред самия себе си, мисълта, че Ричард би могъл да тръгне с него на запад, не бе пронизвала ума му само бегло; в края на краищата това нямаше да е първият път, в който един Сойер и един Слоут заедно предприемат странни пътешествия, нали?), но тежката работа във фермата на Паламаунтън и особените преживявания в халите „Бъкай“ бяха придали дори на това блясъка на фалшиво злато.
„Прибери се вкъщи, Джеки, съвсем си капнал — прошепна някакъв глас. — Ако продължиш, няма да свършиш добре, ти и сега си на края на силите си… пък и следващия път може да умрат петдесет души. Или петстотин.“
Е-70 източно платно.
Е-70 западно платно.
Изведнъж той бръкна в джоба си за монетата, монетата, която беше сребърен долар в този свят. Сега нека боговете решат — веднъж и завинаги. Той бе твърде изтощен, за да го направи. Гърбът още го смъдеше от удара на мистър Америка. Падне ли се тура, застава в източното платно и се прибира вкъщи. Падне ли се ези, продължава… и повече няма да се обръща назад.
Застанал в праха на банкета, Джек метна монетата в хладния октомврийски въздух. Тя се издигна, преобърна се отново и отново и проблесна под лъчите на слънцето. Той изви глава, за да проследи полета й.
Едно семейство, което тъкмо минаваше с големия си автомобил, спря да се джанка и любопитно го огледа. Оплешивяващият мъж на волана, дипломиран експерт-счетоводител, който понякога се събуждаше посред нощ и се дебнеше за пронизващи болки в гърдите и в лявата ръка, изведнъж бе осенен от абсурдна поредица мисли. Приключение. Опасност. Експедиция с благородна цел. Риск. Слава. Поклати глава, сякаш да я проясни, и в задното огледало видя момчето в мига, в който то се наведе, за да погледне нещо. „Господи, Боже мой! — помисли си оплешивяващият дипломиран експерт-счетоводител. — И таз добра! Лари, главата ти бъка от измишльотини като някоя шибана приключенска книга!“