Лари се включи в движението по магистралата, бързо стигна седемдесет и забрави момчето с мръсните джинси от банкета край пътя. Ако сколасаше да се прибере до три, тъкмо хващаше срещата за титлата в среднотежка категория.
Монетата падна. Джек се наведе над нея. Ези… но това не беше всичко.
Жената върху монетата не беше Статуята на свободата, а Лаура де Лосиан, кралица на Териториите. Но каква разлика имаше сега от бледото, изпито, полузаспало лице, заобиколено от загрижените милосърдни сестри с белите им, разперени забрадки на монахини, което бе зърнал за миг в павилиона! Лицето върху монетата бе будно и разбиращо, енергично и прекрасно. Красотата му не бе класическа — линията на челюстта не беше достатъчно ясно изразена и скулите, които се виждаха в профил, бяха малко омекотени. Красотата идваше от царственото положение на главата, комбинирано с ясно изразеното чувство, че тя някак си е добре и способна;
И как само приличаше на лицето на майка му!
Очите му се наляха със сълзи и Джек ги стисна. Не искаше да им позволи да потекат. Бе плакал достатъчно за един ден. Имаше своя отговор и той нямаше нужда от оплакване.
Когато отново отвори очи, Лаура де Лосиан беше изчезнала. Жената върху монетата отново бе Статуята на свободата.
Въпреки това той имаше своя отговор.
Джек се наведе, вдигна монетата от праха, пусна я в джоба си и се насочи по отсечката, водеща към западното платно на магистрала Е-70.
3.
На следващия ден по небето се носеха бели облаци, а въздухът миришеше на дъжд. Границата между Охайо и Индиана оттук не беше нищо друго освен пожелание и обещание.
А „тук“ се намираше край Е-70, в един шубрак в горичката над местността за отдих на Луисбърг. Джек стоеше скрит (както се надяваше) между дърветата и търпеливо чакаше едрият плешив мъж с дебелия мазен глас да се върне обратно в колата си и да отпътува. Надяваше се плешивкото да го направи скоро, преди да завали. Беше му достатъчно студено и без да се е намокрил, цяла сутрин носът му беше запушен, а гласът му — пресипнал. Мислеше си, че сигурно се разболява.
Едрият плешив мъж с дебелия, мазен глас се бе представил като Емъри У. Лайт. Бе го качил към единадесет часа, северно от Дейтън, и Джек почти незабавно беше усетил как коремът му предупредително се присвива. Той бе пътувал с Емъри У. Лайт и преди. Във Върмонт Лайт се наричаше Том Фъргюсън и бе казал, че е старши майстор във фабрика за обувки; в Пенсилвания псевдонимът му беше Боб Дарънт, а професията му се превърна в областен гимназиален инспектор; днес Лайт каза, че е председател на Първа Търговска Банка в Парадайз Фолс, Охайо. Фъргюсън беше мургав и мършав, Дарънт — пълен и зачервен като току-що изкъпано бебе, а днешният Емъри У. Лайт — едър и мазен, с очи като варени яйца зад очилцата без рамки.
Джек беше открил, че изброените разлики са само повърхностни. Те всички слушаха историята с еднакъв бездиханен интерес. Всички го бяха попитали дали е имал гаджета вкъщи. Рано или късно откриваше ръка (дебела и мазна ръка), която се плъзваше по бедрото му, и когато погледнеше към Фъргюсън/Дарънт/Лайт, в очите им откриваше полупобъркана надежда (смесена с някакво полупобъркано изражение за вина), а по горната им устна — ситни капчици пот (при Дарънт потта бе проблясвала през тъмните мустаци като малки очички, надничащи иззад клоните на някой храсталак).
Фъргюсън го бе попитал дали иска да изкара десет долара.
Дарънт бе покачил сумата на двадесет.
Дебелият мазен глас на Лайт, след като изпращя и притрепера в няколко регистъра, го попита дали може да похарчи петдесет долара. Самият Лайт винаги си носел по толкова скрити в токчето на лявата обувка и с удоволствие щял да ги даде на господин Луис Фарън. Можели да се отбият на едно местенце, близо до Рандолф. Някакъв празен хамбар.
Джек не направи връзка между непрекъснато повишаващите се парични предложения от страна на Лайт и братята му и евентуалните промени, които може би приключенията оставяха върху самия него — той не бе интроспективен по натура и не се интересуваше от самоанализи.
Достатъчно бързо се бе научил да се справя с юнаци като Емъри У. Лайт. Първият му опит с Лайт, когато той се бе наричал Том Фъргюсън, му бе показал, че няма защо човек да се излага на ненужни рискове. Когато Том Фъргюсън сложи ръка на бедрото му, Джек автоматично отвърна като момче-калифорнийче, свикнало, че педерастите са част от пейзажа: