— Не, господине, благодаря. Аз просто не съм обратен.
И преди му се беше случвало да го награбват, предимно в киносалони, а веднъж един продавач в Северен Холивуд любезно му бе предложил да му го духа в пробната (и когато Джек му бе отвърнал: „Не, благодаря“, той бе казал: „Хубаво, сега ще премериш синьото сако, нали?“)
Това бяха неприятности, с които едно добре изглеждащо дванадесетгодишно момче в Лос Анжелос просто се научаваше да преживява, както всяка хубавичка жена свиква сегиз-тогиз да я понатиснат в метрото. В края на краищата човек си намира някакъв начин да се справи, без да позволи случката да развали целия му ден. Отчаяните опити, като направения от Фъргюсън, бяха по-малък проблем от внезапните сграбчвания из засада. Тях човек можеше просто да отклони.
Поне в Калифорния можеше. Педерастите от източните щати обаче очевидно се отнасяха към отказа по различен начин.
Фъргюсън бе забил спирачката, гумите на понтиака му се бяха влачили, скърцали и вдигали облаци прах цели четиридесет метра.
— Ти бе, кого наричаш обратен? — разпищя се той. — Казвай кого наричаш обратен! Аз съм обратен, така ли? Господи! Ти искаш да услужиш на проклетото хлапе, да му спестиш някой долар, а то ти вика педераст!
Джек смаян го гледаше. Неподготвен за внезапното спиране, бе чукнал главата си в предното табло. Фъргюсън, който само преди миг го поглъщаше с влажните си кафяви очи, сега изглеждаше готов да го убие.
— Слизай! — крещеше той. — Ти си обратен, не аз! Ти си педераст! Веднага слизай, педалче проклето! Аз имам жена! Имам деца! Посял съм копелета из цяла Нова Англия! Не съм педераст, не съм обратен! Ти си обратен, а не аз, та-ка че из-ли-зай от ко-ла-та ми!
По-ужасен, отколкото бе дори при срещата си с Озмънд, Джек точно това и направи, а Фъргюсън, който продължаваше да грачи, потегли и го засипа с чакъл. Момчето се заклатушка до каменистия насип, седна и се разкикоти. Кикотът премина в смях и точно тогава Джек реши, че трябва да си изработи стратегия. „Всеки сериозен проблем има нужда от стратегия“ — бе казал веднъж баща му. Морган се бе съгласил буйно, но Джек реши, че това не бива да го спира.
Стратегията му бе успяла с Боб Дарънт и Джек нямаше основания да се съмнява, че няма да успее и с Емъри У. Лайт… но междувременно бе настинал и носът му течеше и му се щеше Лайт да се измита по-бързо. Докато се криеше между дърветата, Джек го виждаше как крачи нервно напред-назад с ръце в джобовете, а плешивото му теме меко проблясва. От магистралата долиташе бръмченето на големи камиони, а вонята на дизелово гориво изпълваше въздуха. Горичката беше пълна с боклуци, нещо обикновено за горите в крайградските почивни зони. Празни найлонови торбички. Смачкани консервени кутии. Изкривени кутии от „Пепси-кола“ и бира. Натрошени бутилки от джин и ирландско уиски. Разкъсани найлонови гащички с разкапана дамска превръзка, залепнала за парчето. Гума, промушена през счупен клон. И на всеки две крачки — миризлива купчинка. А стените на мъжката тоалетна бяха изподраскани с надписи, близки до душевността на типове като Емъри У. Лайт. „Ще ми се да го духам голям и дебел!“ „Бъди тук в 4 за най-доброто духане, което някога си получавал.“ „Цуни ме отзад!“ А някакъв поет-педераст с необятни желания бе написал: „Със усмивка чакам аз всички да ме чукате в захлас!“
„Мъчно ми е за Териториите“ — помисли си Джек и изобщо не се изненада, когато осъзна това. Стоеше зад две тухлени бараки под Е-70, някъде си в западната част на Охайо, трепереше в тънкия пуловер, купен за долар и половина от един оказион, и чакаше едрият плешив мъж долу да се метне на коня си и да отпраши.
Стратегията на Джек сама по себе си бе проста: не предизвиквай човек с дебели мазни ръце и дебел мазен глас.
Джек облекчено въздъхна. Най-после бе задействувала. Изражението, появило се върху едрото мазно лице на Емъри У. Лайт, говореше за гняв и отвращение. Той се върна при колата си, вмъкна се вътре, даде на заден толкова рязко, че почти удари пикапа, потеглящ зад него (изсвириха клаксони и пътникът в пикапа застреля с пръст Емъри У. Лайт) и най-после замина.
Сега само трябваше да застане там, където отбивката за пикник-зоната се вливаше в магистралата, да размаха палец и да се надява, че ще успее да се качи, преди да завали.
Хвърли още един поглед наоколо. „Мръсно, грозно и отвратително!“ Думите се появиха съвършено естествено в ума му, докато разглеждаше пълното опустошение край себе си. Хрумна му, че всичко наоколо изглежда мъртво, че просто се долавя присъствието на смъртта — и не само тук, в почивната зона, или по шосетата, а сякаш цялата страна, която бе пропътувал, дълбоко се беше пропила със същото зловещо усещане.