Новата носталгия се върна — желанието да отиде в Териториите и да види тъмносиньото небе, леко извитата линия на хоризонта…
„Само че това предизвиква промените, убили Джери Бледсоу.“
„Хич не мога да зная за туй… Ама зная, че ти е грешна представата кое е убийство…“
Докато слизаше надолу към поляната — сега вече наистина трябваше да пишка — Джек кихна три пъти, бързо, едно след друго. Преглътна и се намръщи от горещите иглички в гърлото си. „Значи тъй. Разболявам се, да. Знаменито. Още не съм стигнал и до Индиана, температурата е десет градуса, по прогноза се очаква дъжд, стопът не ми потръгна, а сега и…“
Изведнъж мисълта му се прекъсна. Той зяпна и се втренчи към паркинга. За миг му се стори, че ще се напишка.
В една от двадесетината наклонени клетки на паркинга бе спряло едно БМВ — покритата с прах, тъмнозелена кола на чичо Морган. Нямаше шанс да греши, изобщо нямаше шанс. Виждаше се калифорнийският номер с трите буквички МЛС, сложени от суета встрани — Морган Лутър Слоут. Изглеждаше като кола, карана бързо и лудо.
„Но ако той е в Ню Хампшир, как би могла колата му да бъде тук? Съвпадение е, Джек, просто е съвпадение…“
После момчето забеляза човека, който стоеше с гръб към него до монетния телефон и разбра, че изобщо не е съвпадение. Беше облечен в обемист анорак, обточен с кожа, дреха по-подходяща за пет под нулата, отколкото за десет над. С гръб или не, широките рамене и едрата, отпусната и тромава фигура не можеха да бъдат сгрешени.
Мъжът до телефона закрепи слушалката между рамото и ухото си и понечи да се обърне.
Джек се долепи до стената на мъжката тоалетна.
„Дали ме видя?“
„Не — сам си отвърна той. — Не, мисля, че не. Но…“
Но капитан Фарън бе казал, че Морган, Морган от другия свят, щял да го надуши, както котката надушва плъх, и така и стана. От скривалището си в опасната гора Джек бе видял как зловещото бяло лице на прозореца на дилижанса се променя.
Морган от обичайния свят също щеше да го надуши. Ако му даде време.
Зад ъгъла се чуха стъпки. Приближаваха се.
С вкаменено лице, примрял от страх, Джек вдигна раницата си и след това я отпусна. Знаеше, че е твърде късно, че е твърде бавен, че Морган Слоут ще се покаже иззад ъгъла и усмихнат ще го пипне за врата. „Здрасти, Джеки! Хо-хо-хо. Играта свърши, нали, малко пале такова!“
Висок мъж в ловджийски костюм зави иззад ъгъла, погледна с безразличие към Джек и се запъти към чешмата.
Връщаше се. Той се връщаше. Не изпитваше вина, поне сега не, а само ужасен, вцепеняващ страх, странно примесен с чувството на облекчение и задоволство. Джек отвори раницата си. Ето я бутилката на Спийди с по-малко от един пръст морава течност,
(„Хич никое момче няма нужда от тая отрова, за да пътешества, но аз имам, Спийди, аз имам!“)
плискаща се на дъното. Нямаше значение. Той се връщаше обратно. Сърцето му просто подскочи при тази мисъл. На лицето му цъфна усмивка и прогони сивия ден и страха в сърцето му. „Връщам се, да, истина е!“
Отново се приближаваха стъпки и този път наистина беше чичо Морган, не можеше да има съмнение чии са тежките, отсечени и някак ситни крачки. Само че страхът си бе отишъл. Чичо Морган е подушил нещо, но завие ли зад ъгъла, няма да види нищо друго освен разкъсани найлонови пликчета и смачкани кутийки от бира.
Джек дълбоко си пое дъх, напълни дробовете си с мръсната воня на дизелови пари, отработени газове и студен есенен въздух. Допря бутилката до устните си и пое една от двете останали глътки. И въпреки че очите му бяха затворени, той примижа, когато…
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Вълк
1.
… силната слънчева светлина се блъсна в стиснатите му клепачи.
Освен сладникавия мирис на вълшебния сок Джек подуши още нещо… топлата миризма на животни. Чу ги как се движат навсякъде около него.
Уплашен, той отвори очи, но отначало не можа да види нищо. Светлината му се стори толкова силна, сякаш някой изведнъж бе запалил крушка от двеста вата в тъмна стая.
Топъл, покрит с кожа хълбок се удари в него, но не заплашително (или поне Джек се надяваше, че е така), а по-скоро по начин, казващ: аз-много-бързам-да-мина-благодаря-ви-много. Джек, който тъкмо се надигаше, отново тупна на земята.
— Хей! Хей! Махайте се от него! Точно тук и точно сега! — Силно, здравословно изшляпване, последвано от недоволен животински звук, нещо средно между мууу и беее. — Божи вересии! Де са ви чувствата! Махайте се от него, преди да ви отхапя ушите!
Очите на Джек вече бяха привикнали достатъчно към ярката светлина на прекрасния есенен ден в Териториите и той различи един млад гигант, който стоеше в средата на стадо налитащи животни, побутващи хълбоци и леко извити гърбове повече за удоволствие, отколкото за да напакостят. Джек се сепна, автоматично откри бутилката на Спийди с последната останала глътчица и я стисна, без да отмества поглед от младия мъж, който стоеше с гръб към него.