— Сам ли сте? — Управителката на ресторанта беше изникнала до него и вече посягаше да вземе лист с менюто от купчината до книгата за резервации.
— Промених решението си, извинете — каза Джек и се измъкна.
„Салонът на голямата вълна“, кафенето на хотел „Алхамбра“, се простираше покрай цялото фоайе и надолу покрай дългия пуст коридор с отблъскващи празни витрини по стената. Гладът на Джек се изпари при мисълта, че ще седи сам на бара и ще наблюдава как отегченият готвач пляска ивици бекон върху почернелия грил. Май щеше да почака да стане майка му. Или още по-добре ще е да излезе и да види дали не може да си купи понички и кутийка мляко в някой от магазините по улицата към градчето.
Той блъсна тежката входна врата на хотела и излезе навън под лъчите на слънцето. За миг очите го заболяха от яркия им блясък, светът бе окъпан от заслепяваща светлина. Джек примижа и съжали, че е забравил да си вземе очилата. Прекоси покритата с червени тухли площадка, слезе по четирите извити стъпала и тръгна по главната алея на парка пред хотела.
Какво ще стане, ако тя умре?
Какво ще стане с него, къде ще отиде той, кой ще се грижи за него, ако най-лошото нещо на света наистина се случи и тя умре, просто умре горе в хотелската стая?
Той тръсна глава, опита се да отпрати ужасната мисъл, преди спотаената паника да изскочи от добре подредения парк на хотел „Алхамбра“ и да го връхлети. Той нямаше да плаче, нямаше да разреши това да му се случи и нямаше да си позволява да мисли за Таритоновките и за това, с колко килограма бе отслабнала тя, нито за чувството, което имаше понякога, — че тя е напълно безпомощна и се лута без посока. Сега Джек вървеше много бързо, мушнал ръце в джобовете си. Прескочи от виещата се през парка пътека на алеята за коли, водеща от хотела към крайбрежната улица. „Тя бяга, синко, и ти бягаш с нея.“ Бяга, но от кого? И накъде? Насам ли бяга, към този запустял курорт?
Той стигна до широката улица, която се простираше нагоре покрай плажа и водеше към градчето, и сега цялата пустош на пейзажа пред него беше водовъртеж, можеше да го погълне и да го изплюе в някакво черно място, където никога не са съществували мир и безопасност. Носещата се над пустото шосе чайка описа широк кръг, после се изви и се гмурна обратно към плажа. Джек я проследи с поглед как се смалява във въздуха, чак докато се превърна в бяло петно над хаотично щръкналите към небето релси на влакчето.
Лестър Спийди Паркър, негър със сива къдрава коса и дълбоки бръчки, прорязващи бузите му, се намираше там долу, някъде в лунапарка, и тъкмо него трябваше да види Джек сега. И това му бе толкова ясно, колкото и внезапното му прозрение за бащата на Ричард.
Някаква чайка пронизително изпищя, една вълна запрати ярка златна светлина към него и Джек видя чичо Морган и новия си приятел Спийди като две фигури, почти алегорично противопоставени, сякаш бяха статуите на ДЕНЯ и НОЩТА, закрепени върху колони, на ЛУНАТА и СЛЪНЦЕТО, на тъмнината и светлината. Това, което Джек бе разбрал веднага, щом откри, че баща му би харесал Спийди Паркър, беше, че бившият певец на блус не би навредил никому. Чичо Морган… е, той беше съвсем различно нещо. Чичо Морган живееше, за да върти бизнес, за да прави сделки и да действува. Той беше толкова амбициозен, че оспорваше всеки леко съмнителен резултат при някоя игра тенис, толкова амбициозен всъщност, че си служеше с хитрост дори при игра на карти със залог едно пени, когато от време на време синът му успееше да го придума да се присъедини. Поне Джек мислеше, че чичо Морган бе хитрувал в няколко от техните игри… и че не беше човек, който смята, че победата изисква почтеност.
НОЩ и ДЕН, ЛУНА и СЛЪНЦЕ, ТЪМНИНА и СВЕТЛИНА. И негърът беше по-добрата от двете противоположности. И когато мисълта на Джек го отведе толкова далече, цялата онази паника, която бе надвил в малкия парк на хотела, отново се опита да го връхлети. Той си плю на петите и затича.
2.
Когато момчето видя Спийди да увива с изолирбанд някакъв дебел шнур — коленичил отвън до сивата олющена стена с наведена и почти опряна в кея посивяла глава и прозиращо през излинялото, зелено дъно на работните му панталони мършаво тяло, то осъзна, че няма никаква представа за това какво е смятало да каже на пазача и дали изобщо е възнамерявало да му каже нещо. Спийди превъртя още веднъж черната ролка около шнура, поклати глава, извади от увисналия джоб на ризата си очукана чекийка и с хирургическа сръчност отряза лентата от ролката. Джек щеше да избяга и оттук, ако можеше, но той хем пречеше на работата на човека, хем смяташе, че е лудост да мисли, че Спийди наистина би могъл да му помогне по някакъв начин. Що за помощ можеше да получи той от един стар пазач в празен лунапарк?