Въпросът за посещенията на Филип Сотел и Орис бе пример от този род. Те се били появили за пръв път, когато Вълк бил в „малката луна“ и живеел с майка си и двете си „родени наведнъж“ сестри. Те очевидно просто минавали оттам, както правел и самият Джек сега, само че вървели на изток вместо на запад („Да ти кажа право, ти си единственият човек, когото някога съм виждал толкова на запад и който продължава да върви на запад“ — каза Вълк).
Те двамата били доста приятна компания. Неприятностите започнали по-късно… неприятностите с Орис. Това станало след като съдружникът на бащата на Джек си направил „място в този свят“, повтори му Вълк отново и отново, но сега, изглежда, имаше предвид Слоут във физическия образ на Орис. Вълк каза, че Морган бил откраднал една от сестрите му „родени наведнъж“ („Майка ми си хапа ръцете и пръстите на краката цял месец, след като със сигурност разбра, че той я е взел.“) и че от време на време вземал и други вълкодлаци. Вълк снижи гласа си и с изражение на страх и суеверен ужас каза на Джек, че „куцият мъж“ бил взел някои от вълкодлаците в другия свят, света на Странниците, и ги бил научил да ядат от стадото.
— Това е много лошо за същества като вас, нали? — попита Джек.
— Те са прокълнати — просто отвърна Вълк.
Отначало Джек бе помислил, че Вълк говори за отвличане. Във връзка със сестра си той бе употребил глагола, който съответствуваше на „вземам“ в езика на Териториите. С течение на времето започна да разбира, че изобщо не става дума за отвличане, освен ако Вълк не се опитваше по поетичен начин да съобщи, че Морган бе отвлякъл съзнанието на някои членове на неговото семейство. Джек вече мислеше, че Вълк наистина говори за върколаци, които бяха отхвърлили древната си преданост към короната и стадото и я бяха предоставили на Морган… Морган Слоут и Морган дьо Орис.
Което напълно естествено доведе до мисълта за Елрой.
„Вълк, който яде от своето стадо, трябва да бъде наказан със смърт.“
До мисълта за мъжете в зелената кола, които го бяха спрели, за да го питат за посоката и му бяха предложили бонбони, а после се бяха опитали да го вкарат в колата си. Очите. Очите им се бяха променили.
„Те са прокълнати.“
„Той си направи място в този свят.“
Досега Джек се бе чувствувал сигурен и доволен. Доволен, че отново е в Териториите, където въздухът пощипваше, но липсваше хапещият студ на сивия, мъглив есенен ден в западно Охайо, и сигурен с големия, приятелски настроен Вълк до себе си, навътре в страната, на километри от всичко и всички.
„Направи си място в този свят.“
Той попита Вълк за баща си — Филип Сотел в този свят, но Вълк само поклати глава. Бил много, ама много добър човек и двойник — така очевидно Странник — но това било всичко, което Вълк знаел. Двойниците, каза той, били свързани с едновременните раждания при хората, но за такива сложни работи той не би се осмелил да говори. Нито пък можел да опише Филип Сотел. Не си спомнял. Спомнял си само миризмата. Всичко, което знаел, каза той на Джек, било това, че докато и двамата Странници изглеждали добри, само Фил Сойер наистина бил добър. Веднъж донесъл подаръци за Вълк и за неговите „родени наведнъж“ сестрички и „родени наведнъж“ братчета. Един от подаръците, който се запазил същия като в света на Странниците, бил един гащеризон за Вълк.
— Носех го през цялото време, изобщо не го свалях — каза Вълк. — Майка ми искаше да го изхвърли, след като го бях носил повече от пет години. Каза, че бил овехтял! Каза, че съм станал твърде голям за него! Вълк! Каза, че бил станал кръпка до кръпка. Но аз не исках да се откажа от него. Най-накрая тя купи малко плат от един търговец, който отиваше към Големия пущинак. Не знам колко плати и… Вълк! Да ти кажа истината, Джек, страх ме е да питам. Боядиса го син и ми направи шест нови. Още спя на първия, дето ми го донесе баща ти. Вълк! Вълк! Той е моята благословена от Бога възглавница, предполагам. — Вълк се усмихна така открито и същевременно толкова тъжно, че Джек просто не можеше да не стисне ръката му. Това бе нещо, което никога не би направил в предишния си живот, независимо от обстоятелствата, но сега би го оценил единствено като своя загуба, защото бе щастлив да стисне топлата, силна ръка на Вълк.
— Радвам се, че си харесвал моя татко, Вълк — каза той.
— Харесвах го! Наистина го харесвах! Вълк! Вълк!
И точно тогава настана някакъв ад.
2.
Вълк замълча и уплашено се огледа наоколо.
— Вълк? Какво…
— Шшшт!
И в този миг и Джек го чу. По-чувствителните уши на Вълк първи бяха доловили звука, който бързо набъбваше. „Още миг и глухият би го чул“ — помисли си Джек. Добитъкът вирна глави и разтревожено се юрна в противоположна на източника на звука посока. Самият звук приличаше на радиоефект, при който някой много бавно разцепва на две чаршаф. Само че звукът продължаваше да се засилва все повече и повече, докато Джек си помисли, че ще полудее.