— Вълк!
Надигна бутилката и ужасният вкус на развалено грозде изпълни устата му за последен път. Бутилката беше празна. Докато преглъщаше, чу как тя се спраска, когато една от мълниите на Морган я удари. Но звънът от счупеното стъкло бе далечен… пращенето на електричество… даже яростните викове на Морган.
Имаше чувството, че пада по гръб в някаква дупка. В гроб, може би. После ръката на Вълк толкова силно опъна неговата, че той изстена. И усещането за виене на свят, за пропадане в нищото започна да избледнява… и после слънчевата светлина също избледня и се превърна в тъжния сиво-виолетов октомврийски сумрак в сърцето на Америка. Леден дъжд блъсна Джек в лицето и той смътно долови, че водата, в която стои, сякаш е много по-студена отколкото преди секунди. Някъде не много далеч се чуваше познатото ръмжащо бръмчене на големи камиони… само че сега те сякаш се движеха точно над главата му.
„Невъзможно“ — помисли си той, но така ли беше? Границите на онзи свят като че ли се разпростираха със смайваща лекота. За миг си представи, че е в Териториите, а над него се носят летящи камиони, теглени от летящи хора с огромни брезентови крила, закачени за гърбовете им.
„Върнах се — помисли си той. — И отново съм на същото място.“
Кихна.
Със същата настинка.
Но две неща не бяха същите като преди.
Наоколо не се виждаше почивна зона. Те стояха нагазили до средата на бедрата в ледената вода на някакъв поток под магистралата, а точно над тях бе надлезът с бариерата за събиране на такси.
А втората промяна беше, че Вълк бе до него. И Вълк виеше.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Вълк отива на кино
1.
Още един камион с ревящ дизелов двигател тежко премина над главите им. Надлезът се разтресе. Вълк зави и се вкопчи в него, като почти събори и двамата във водата.
— Престани! — извика Джек. — Пусни ме, Вълк! Това е само камион. Пусни ме!
Наложи се да го плесне. Вълк не искаше да го пусне, ужасът му наистина бе трогателен, но трогателен или не, Джек не можеше да разреши на близо осемдесетте му килограма да повлекат и двамата в ледената вода, защото със сигурност щяха да хванат пневмония.
— Вълк! Стига! Вълк! Стига вече! Вълк! Вълк!
Все пак прегръдката му се поотпусна и най-сетне ръцете му увиснаха край тялото. Когато следващият камион заръмжа над главите им, Вълк се сви от страх, но успя да се удържи да не сграбчи момчето отново. Само го погледна с няма, разтреперана молба, сякаш казваше: „Избави ме от това, моля те, избави ме от това, предпочитам да съм мъртъв, отколкото в този свят!“
„И на мен ми се иска, Вълк, но Морган е там отвъд. А даже и да не беше, аз просто нямам повече от вълшебния сок.“
Джек погледна надолу към лявата си ръка и видя, че продължава да стиска назъбеното гърло на бутилката на Спийди като човек, готов за сериозна кръчмарска свада. Когато го бе сграбчил в ужаса си, Вълк само благодарение на късмета си не се беше срязал лошо.
Захвърли стъкления остатък. Прас.
Два камиона наведнъж — шумът бе двоен. Вълк зави от ужас и притисна с ръце ушите си. Джек забеляза, че повечето косми бяха изчезнали от ръцете му по време на пренасянето им — повечето, но не всички. Освен това малкият и безименият му пръст бяха със съвършено еднаква дължина.
— Хайде, Вълк — каза Джек, когато шумът от камионите позаглъхна. — Хайде, да се махаме оттук.
Хвана ръката му и се смръщи, понеже Вълк панически го стисна като с менгеме. Вълк видя изражението му и поотпусна хватката си… малко.
— Не ме оставяй, Джек — каза той. — Моля те, много те моля, не ме оставяй.
— Няма да те оставя, Вълк. Разбира се, че няма — отвърна Джек и си помисли: „Ама как все такива ги вършиш, глупак смотан! Ей те сега, стоиш си под някакъв надлез някъде си в Охайо с домашния си вълкодлак. И как ли я мислиш тая? Или може би си практикувал и друг път? А между другото как стои въпросът с луната, Джеки? Спомняш ли си случайно?“
Не си спомняше, а и с гъстите облаци покрили небето и сипещия се леден дъжд, нямаше начин да види.
Какъв беше шансът в такъв случай? Тридесет към едно в негова полза? Двадесет и осем към две?
Какъвто и да беше шансът, едва ли бе достатъчно добър. Не и както вървяха нещата.
— Не, няма да те оставя — повтори той и поведе Вълк към другия бряг на потока. В плитчините с коремчето нагоре се носеха останките на детска кукла, изцъклените й сини очи впиваха стъклен поглед в сгъстяващия се мрак. От усилията да издърпа Вълк в този свят Джек имаше болки в мускулите на ръката, а ставата на рамото го мъчеше като загнил зъб.